Тогава я сложиха да си легне — никога не бе чувствала подобна преумора и изтощение. Предизвикателството беше изсмукало всичките й сили и й се струваше, че едва ли ще оцелее. Мишани я сгълча за безразсъдното упорство, което бе проявила, а брат й се промъкна и я поздрави с победата, когато наблизо нямаше никой друг.
Но колкото и зле да се бе чувствала тогава, сега беше неизмеримо по-лошо. Имаше чувството, че самата й душа е изтощена, докарана до изнемога от усилията й да прогони скръбта по близките си. Откри, че мисълта за брат й не донася сълзи, а само тъпа болка. Е, можеше да се справи с нея, ако се налагаше.
Обаче не болката от загубата на семейството й я притесняваше. А онази сила… ужасната сила, която бе отнела живота на Асара в гората. Нещо бе излязло от нея, нещо мъчително и зло, носещо разруха и пламъци. Дали тя беше демон? Или бе обладана от такъв? Можеше ли изобщо да си позволи да бъде сред други хора след онова, което бе сторила с…
— Не — каза на глас, за да придаде тежест на отрицанието. Веднъж вече се бе изтръгнала от кошмара; сега обаче трябваше да се изправи срещу него. Каквато и да беше причината за смъртта на Асара, нямаше да бъде премахната, ако Кайку се изолираше от света. Освен това нямаше признаци, че явлението се повтаря… засега. Тя усети как железните пръстени на непоколебимостта се затягат вътре в нея. Изведнъж почувства ненавист към тази част от съществото й, която не бе познавала преди. Трябваше да я разбере, да научи повече за нея и да я унищожи — ако беше необходимо. Нямаше намерение да носи това безименно зло със себе си до края на живота си. В никакъв случай.
Асара. Тя беше ключът към мистерията. Тя бе говорила за каузата. Те бяха наблюдавали баща й, надявайки се да го убедят да се присъедини към тях. Бяха наблюдавали и нея цели две години.
Най-вече заради теб, Кайку. Заради твоето състояние.
Нейното състояние? Да не би да имаше предвид пламъците, които отнеха живота й? Откога това нещо дремеше в нея, след като Асара се бе появила в домакинството им две години преди състоянието й да се прояви? Момичето се опита да си припомни обстоятелствата, съпровождащи появата на мистериозната жена. Една от предишните й слугини бе изчезнала, без да каже й дума. Имаше ли нещо подозрително в това? Навремето никой не бе обърнал внимание на този случай — все пак ставаше дума за обикновена слугиня — ала сега споменът за това подейства обезпокоително на Кайку. Не, трябваше да се замисли още тогава. Беше слушала истории за горски духове, които стават зли. Знаеше преданията за ачисита, дяволските изпарения, които се появяваха в най-големите летни жеги и проникваха през ноздрите на спящите мъже и жени, разболявайки ги отвътре. Знаеше за баум-ки, който ухапваше глезените като змиите, оставяйки отровата си да дреме в тялото, за да бъде пренесена чрез слюнка или други телесни течности. Така тя се пренасяше от човек на човек и ставаше смъртоносна единствено когато се натъкнеше на забременяла жена — тогава и майката, и детето умираха от ужасен кръвоизлив.
Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че вътре в нея имаше нещо, нещо неведомо, което се отскубваше и започваше да убива. Дали шин-шините бяха изпратени, за да вземат онова, което се таеше в недрата й? Онова, което носеше? Какво бе това състояние, за което говореше Асара?
Обаче Асара беше умряла, оставяйки само въпроси след себе си. Що за същество бе самата тя — щом можеше да изсмуче дъха от един човек и да го даде на друг? Друг демон, изпратен да се грижи за нея? И в какво изобщо се бе забъркал баща й, че къщата им да бъде сполетяна от такава трагедия?
Девойката заспа и сънува червено-черното лице, което се кикотеше и я преследваше в мрака, а гласът му беше досущ като този на баща й.
Жреците й позволиха да използва тяхното светилище в гората, за да предложи дар на Омеча, безмълвния жътвар, бог на смъртта и задгробния живот. Пътечката, водеща дотам, беше тясна и лъкатушеше по хълма, издигащ се зад храма. Тейн я придружи, хващайки я за ръката всеки път, когато тя се препънеше. След дългия период на възстановяване мускулите й бяха отслабнали и наклонът й дойде в повече. Добре че младежът беше там — пазеше почтително мълчание и й помагаше да върви.