Тейн, който бягаше начело, се блъсна в единия от стражите, докато жените се разпръснаха в просторната зала, свързваща три коридора. Помещението навярно служеше за сушилня, защото от тавана висяха множество дървени закачалки, на които бяха прострени всякакви дрехи, всички от които бяха напълно изсъхнали, а една част дори бяха почернели като въглени. Кафявите тухли по стените се бяха напукали от близостта на взривовете и подът бе осеян с прах и купища отломки.
Тейн и спътничките му бяха твърде стъписани от присъствието на войниците, за да успеят да прикрият гузните си изражения. Единствено Мишани изглеждаше невъзмутима, ала от това едва ли имаше някаква полза.
— Какво става? — попита единият страж, насочвайки пушката си към Тейн. Другите двама също вдигнаха оръжията си, изненадани от внезапната поява на новодошлите, облекчени, когато видяха, че те не представляват някаква заплаха за тях. Мъжете бяха изнервени, защото, ако дезертьорството им бъдеше открито, щяха да увиснат на въжето. И тримата се потяха обилно, сварявайки се в металните си брони, а синьо-бялата повърхност на доспехите им бе изцапана с мръсотия.
— Не й е добре! — извика Тейн. — Пуснете ни да минем!
— Видях ви в тронната зала — обади се един от другите стражи, докато очите му се плъзгаха по Асара, след което насочи поглед към Мишани. — Теб също. Императрицата ви осъди на смърт.
Нито Кайку, нито Тейн реагираха по някакъв начин на тази новина. Съзнанието на младежа бясно търсеше някакви възможности за бягство, ала треската бе замъглила разсъдъка му, а Кайку всеки момент щеше да се строполи на земята.
— Вие също трябва да сте там, а не тук долу при слугите — отвърна му спокойно Мишани. — Освен ако не сте от фалшивите стражи, като онези предатели, които се опитаха да отнемат живота на нашата Императрица.
Сърцето на Тейн потръпна при дръзкото й държание, но то имаше ефект върху стражите, защото те се стъписаха за момент. Очевидно обмисляха за какви да се представят, така че да отговорят по възможно най-добрия начин на това обвинение.
— Това момиче — започна мъжът, който бе заговорил Тейн. — Вижте дрехите й. Тя не е слугиня.
— Това е Престолонаследничката — рече вторият страж, а гласът му преливаше от злоба.
— Не може да бъде! — възкликна третият.
Вторият присви очи.
— Бил съм на пост в покоите на Престолонаследничката — каза той. — Това е тя.
Тейн усети как стомахът му се свива на възел, докато първият страж се обръщаше със зловеща усмивка към Мишани.
— Така — процеди той — тогава Шинту ни се усмихва, защото това дете е чудовище и заслужава да умре. — Той облегна приклада на пушката си на рамото си, насочи я към гърдите на Тейн и натисна спусъка.
Нищо не се получи. Барутът не се възпламени.
Всички бяха застинали в очакване на изстрела; всички, но не и Асара. Тя преодоля за секунди разстоянието между нея и най-близкия страж и лакътят й се вряза в челюстта му, докато другата й ръка сграбчи дулото на пушката му, извивайки я настрани. Тя изтрещя оглушително и куршумът се заби в стената до главата на спътника му, вдигайки облак прах, а мъжът изруга и се наведе рязко. Тейн бутна детето в ръцете на Кайку, която беше твърде слаба, за да го удържи, и двете рухнаха на земята. Тогава стражът, чието оръжие не бе гръмнало, захвърли пушката и изтегли меча си, ала Тейн вече се бе нахвърлил отгоре му. Младежът сграбчи ръката му и го блъсна тежко в стената. Раната обаче го беше изтощила и изгорените му от треската мускули го предадоха. Противникът му изръмжа и го фрасна с бронираното си коляно в стомаха; болката беше силна, ала не можа да му изкара въздуха. Мишани издърпа Кайку настрани, повличайки я към ъгъла на задимената стая, оставяйки загубилата съзнание Престолонаследничка да лежи там, където беше паднала.
Съперникът на Асара се оказа по-издръжлив, отколкото бе предполагала — ударът, който му беше нанесла, би повалил веднага повечето мъже, но този тук още се държеше на краката си. Той я отблъсна назад, опитвайки се да вкара пушката си между тях, ала жената отново отблъсна оръжието му. По-бърза и силна, отколкото изглеждаше, тя го сграбчи за китката и я изви към гърба му, след което го препъна така, че той се строполи с цялата си тежест върху нея. Костта се строши с шумно изхрущяване, а силният му вик на болка на часа бе заглушен от сандала й, който се вряза в лицето му, забивайки хрущяла на размазания му нос директно в мозъка му.