Светилището се намираше на една необикновено красива полянка сред дърветата, осеяна с гладки бели камъни, подаващи се от земята, върху които бяха издълбани сложни пиктограми, боядисани в червено. То така се сливаше със заобикалящата гора, че ако не бяха камъните и олтара, Кайку никога нямаше да се досети, че мястото е свято. Малко поточе ромолеше през полянката — отсрещният му бряг бе по-висок от близкия, а над него се извисяваше древно камаково дърво. Част от дебелите му възлести корени се подаваха над земята, засенчени от увисналите му ластари, които се поклащаха тъжно над водата. На отсамния бряг на поточето се намираше олтарът — малко по-голям от онзи до портите на храма, изсечен от ствола на младо дръвче, а във вътрешността му се полюшваха камбанки и се виждаха молитвени свитъци. Бе украсен със свежи цветя и в двата му края димяха тамянови пръчици, поставени в малки глинени гърненца.
Девойката кимна към Тейн, усмихвайки се едва доловимо, и той се поклони, промърморвайки кратка молитва към Еню, след което се обърна и тръгна обратно по пътечката. Останала сама, Кайку си пое дълбоко дъх и се опита да събере мислите си. Не влагаше никакви емоции — чувствата й бяха пресъхнали напълно. Това тук беше само един ритуал и нищо повече. Скръбта й първо я беше опустошила отвътре, след което се бе самоизяла, оставяйки зейнала празнота на мястото си. В момента трябваше да свърши неизбежното — онова, което й повеляваха честта и традицията. Тя не възразяваше. Целият й свят се бе сгромолясал, ала поне това си оставаше ненакърнимо, и в тази мисъл Кайку намираше известно облекчение.
Тя коленичи пред догарящия тамян, както си бе облечена в сивата роба, дадена й от жреците, понеже нямаше подходящо облекло за случая. Помоли се на своите прадеди да напътстват семейството й през Портата, покрай смеещия се Йору и към златните Поля. Изрече с висок глас името на всеки пред Омеча, за да може жена му Нокту да запише имената им в своята книга и да отбележи земните им дела. Накрая отправи молитви към Оча, Император на боговете и бог на войната, отмъщението, изследователския дух и усилията. Помоли се за сила да осъществи целта си и за благословията му да намери онзи, който бе избил близките й. Ако той й помогнеше, тя се закле да отмъсти за тях, без значение какво щеше да й коства това.
С този обет нейният път вече беше определен.
Когато напусна полянката, се почувства пречистена. Бе оставила някаква част от себе си там — онази част, която беше объркана, изплашена и смазана от скръб. Сега поемаше по нов път. Семейната й чест го изискваше. Нямаше да ги остави да умрат забравени; щеше да направи всичко, което бе по силите й, за да поправи неправдата. Просто нямаше друг начин.
След като се върна в храма с Тейн, си поиска обратно маската от жреците и често я разглеждаше, въртейки я в ръцете си. Асара беше казала, че баща й е бил убит заради тази маска. Какво представляваше тя? Какво се криеше зад нея? Понякога се изкушаваше от мисълта да си я сложи, ала бързо се отказваше. Дори и Асара да не я беше предупредила, Кайку бе слушала достатъчно истории за Чаросплетниците, за да се научи на предпазливост.
„Маските са най-опасните оръжия на света.“
На следващата сутрин Тейн донесе дрехите й заедно със закуската.
— Лежиш прекалено много — рече й той. — Ела навън. Трябва да видиш това.
Кайку се подчини с неохота. Нямаше желание за каквото и да било, обаче й се стори по-лесно да се съгласи с него, вместо да му противоречи. Когато младежът излезе от стаята, тя се изправи и се протегна, след което намъкна дрехите, които жреците бяха изпрали и закърпили. Някой — навярно Тейн — беше добавил и пурпурен пояс от коприна към облеклото й. Тя го препаса около кръста си — поне я правеше да изглежда малко по-женствена. Завърза връзките на ризата с широка яка и се огледа. Усмихна се — повече кисело, отколкото радостно, защото с колана изглеждаше като някакъв натруфен разбойник.
Излезе от сградата и се приближи до младия послушник. Хубаво време да си навън, преди горещината да стане нетърпима. Девойката се зарадва на топлия поглед на Нуку, но благосклонните му лъчи не я трогнаха така, както щяха да й подействат, ако близките й бяха живи. Птици ринджи се носеха по течението на Керин, а дългите им бели шии се стрелваха от време на време светкавично надолу, за да уловят в човките си я някоя рибка, я невнимателно бръмбарче. Тейн ги наблюдаваше отнесено.