Той се опита да поспи, ала почти цялата нощ се въртя нервно и едва около зазоряване се унесе в неспокойна дрямка, изпълнена с ярки и страховити сънища. Когато се събуди на следващата сутрин, не беше сигурен кое беше плод на въображението му и кое — истинско; един образ обаче се беше врязал в паметта му и отказваше да избледнее, както ставаше с повечето кошмари.
Можеше да се закълне пред боговете, че бе видял някакви неща, прокрадващи се по самия ръб на каменната кариера малко преди разсъмване. Същества с крака като кокили и очи, наподобяващи пламтящи фенери.
Яздеха бързо и продължително през цялата нощ и по-голямата част от сутринта. Когато Заелис най-накрая обяви почивка, по телата на конете бе избила пяна, от ноздрите им се издигаше пара, а от устните им се стичаше слюнка. Те свърнаха от пътя и се насочиха към разстилащите се равнини и хълмове на необятната сарамирска шир. Намериха подслон под широките, древни клони на едно дърво джукаки, издигащо се на самотен хълм. Въздухът бе изпълнен с жуженето на насекоми, а прежурящите слънчеви лъчи изпълваха света с ярки цветове. Денят беше неизмеримо красив и великолепието му контрастираше рязко с настроението им.
Кайку заспа веднага щом слезе от коня си. Отдавна бе преминала границите на изтощението — по време на ездата за малко да падне от седлото на няколко пъти, едва успявайки да държи очите си отворени с цената на кански усилия на волята. Юги накладе огън, за да си сготвят нещичко, а Заелис положи Лусия на тревата и се приведе над нея заедно с Кайлин. Мишани, Асара и Пърлок се разположиха под пъстрата сянка, уморени и угрижени.
Бяха го направили. Бяха успели да отвлекат Престолонаследничката под носа на императорското семейство и никой не ги беше видял; е, никой, който да остане жив. Късметът беше синхронизирал перфектно действията им. Експлозиите в Цитаделата и изненадващото предателство на рода Батик, обстоятелството, че Дурун умишлено бе отвел Анаис и Лусия на тайно място, така че никой да не знае къде се намират, за да може да ги убие безнаказано; напълно бе възможно императорските стражи още да не са разбрали, че Престолонаследничката е изчезнала, и да си мислят, че момиченцето се намира някъде в Цитаделата. В разгара на неразборията похитителите бяха успели да грабнат детето, без да оставят никакви следи.
И все пак изобщо нямаха чувството, че са постигнали победа, защото детето лежеше на тревата, блуждаещо между живота и смъртта. Ако умреше, всички положени усилия щяха да се окажат напразни.
Престолонаследничката лежеше на тревата пред тях, облечена в разпарцаливените си дрешки, а дишането й беше повърхностно и накъсано. По-голямата част от красивата й коса вече я нямаше, а краищата на кичурите, които бяха останали, бяха почернели и се ронеха при допир. Когато Заелис внимателно отметна косата й настрани, видя грозните белези от изгарянията по вратлето и горната част на гърба й — плътта беше напукана и сълзеше.
— Защо не се събужда? — попита той тихо.
— Изгарянията са твърде дълбоки — отвърна Кайлин. — Прекалено близо са до гръбнака й.
— Не можеш ли да я излекуваш?
Жената поклати глава. Дори и без страховития си грим тя излъчваше самоувереност и респект.
— Не се осмелявам. Тя е уникално създание. Трябва да се надяваме, че силата й ще удържи фронта, докато се приберем в Лоното — погледът й се насочи към Кайку, която бе заспала, свита на кълбо. Без нея детето щеше да е мъртво, ала пак заради нея можеше да умре. Кайлин отказваше да се замисли над отговорността, която трябваше да поеме, задето бе позволила на девойката да дойде с тях, при положение че знаеше много добре колко опасна беше дарбата й.
Мишани бе изтощена и се чувстваше ужасно не само заради загрижеността си към Кайку и Лусия, ами и поради други причини. Бе осъдена на смърт от Императрицата пред достатъчно голям брой императорски стражи. Независимо кой щеше да седне на трона сега, все някой от тези стражи щеше да оцелее и да съобщи новината. Промяната в политическото поведение на баща й бе рефлектирала върху нея с всичките си негативни последствия. Иронията се криеше в това, че едно време се възхищаваше точно на тези неща в императорския двор — харесваше й това, че само за миг да отклониш очи, и всичко вече е различно. Е, ами точно така бе станало и сега и неочакваните промени за малко да й костват живота. Нямаше връщане назад — никога. Нито в двора, нито в залива Матакса. Тя беше прокудена завинаги.