Мишани погледна към Кайку, която спеше, а лицето й изглеждаше спокойно. „Е, поне не съм сама“, си каза и намери известна утеха в тази мисъл.
Приготвиха си обяд от провизиите, които откриха в дисагите на конете и се подкрепиха. Заелис цръкна малко мляко с мед в устата на Лусия и остана доволен, когато видя, че тя го преглътна. Внимателно надигна клепките й и видя, че реагират на светлината. Момиченцето обаче не виждаше нищо; сякаш се бе затворило дълбоко в себе си, потърсило убежище от болката, причинена от изгарянията. Толкова чувствително създание, толкова крехко…
— Трябва да вървя — каза един глас иззад рамото му. Той се обърна и видя Пърлок.
— Разбирам — отвърна. — Имаш моята и нейната благодарност. Постъпи много храбро — да ни доведеш до Цитаделата и да ни измъкнеш оттам.
Пърлок кимна, не особено убеден в това. Пътешествието през каналите беше доста мъчително, ала за щастие на връщане нямаше никакви маку-шенги. Нервите му бяха разнебитени и той се чувстваше странно празен отвътре. Ако не беше той, навярно Лусия щеше да порасне благополучно, да се научи да крие силите си и да се възкачи на трона. Ако не беше той.
— Дългът ми е платен — каза някогашният крадец. Думите му прозвучаха кухо, ала той въпреки това ги произнесе. Смелостта му си имаше своите граници и той ги бе достигнал. — Мисля, че ще се оттегля и ще заживея някъде на изток. Едва ли ще се видим отново.
— Желая ти успех — каза Заелис.
— И аз на теб — Пърлок бе напълно откровен. Той погледна още веднъж горкото дете, след което се метна на коня си и пое през хълмовете.
Не след дълго отново настана време да тръгват. Угасиха огъня и събудиха Кайку, която хапна няколко залъка, преди да се качи на коня си. Все още се чувстваше изтощена, но няколкото часа сън й се бяха отразили добре. Те пришпориха жребците си и препуснаха на юг към разлома Ксарана и сигурността.
Вечерта отново спряха да сменят конете си, след което продължиха да яздят до късно през нощта. Кайку не си спомняше много от пътуването им, защото ту се унасяше, ту се разсънваше периодично, докато тялото й като по чудо се крепеше изправено на седлото. Мишани препускаше редом с нея и постоянно следеше приятелката си да не падне. Беше си рисковано, ала не можеха да си позволят някой да води коня й, както бе направила Асара във Фо, или да я сложат да язди с друг човек. Всяка секунда беше ценна, а всяко забавяне — непростимо.
Лагеруваха отново под прикритието на една надвиснала ниска скала, където накладоха малък огън, след като се убедиха, няма да се вижда отдалеч. Нощта бе достатъчно топла, за да имат нужда да се сгреят, ала все пак трябваше да си сготвят нещичко и да кипнат вода. Юги носеше билки както с приспивно, така и с ободряващо действие, и сега приготви силна отвара от последните; мъжът изпи по-голямата част от нея с ясното съзнание, че едва ли ще спи, докато не стигнат до Лоното. Останалите от групата вече бяха изпоналягали по земята и единствено Асара опита от течността, защото организмът й се нуждаеше от малко сън и тя спокойно можеше да мине и без него.
Пътешествието от северния край на Разлома до Аксками им бе отнело седем дни при нормална скорост. Заелис прецени, че ще могат да изминат разстоянието за два, което означаваше, че би трябвало да пристигнат в Лоното през нощта на следващия ден. Състоянието на Престолонаследничката видимо се влошаваше — тя бе смъртно пребледняла и имаше треска, като не спираше да трепери и бълнува. Ако Тейн беше сред тях, можеха да използват познанията му в областта на билкарството, за да облекчат болките й, да промият раните и да ги предпазят от инфектиране, ала никой от присъстващите не бе наясно с тези неща, дори и Юги, чиято ерудиция се простираше до приготвянето на две-три отвари. Единственото, което бяха в състояние да сторят, беше да слагат студени превръзки на челцето на Лусия и да превържат раните й с накъсани на ивици дрехи. Кайлин изпрати съобщение на Сестрите в Лоното, нареждайки им да ги посрещнат с лечител в северния край на разлома Ксарана; съдейки по вида на Престолонаследничката обаче, тя се съмняваше, че детето ще доживее дотогава.