Следващият ден ги затрупа с неприятности. Конят на Мишани счупи крака си в една заешка дупка, събаряйки я на земята. Тя се отърва само с лека уплаха, ала животното трябваше да бъде заклано. Девойката се качи на коня на Кайку, която се чувстваше по-добре след нощната почивка, макар и да продължаваше да не говори много и тихичко да ридае при спомена за Тейн. Първоначално това доведе до известно забавяне на скоростта им, ала Мишани беше лека, а конят — силен и издръжлив, така че разликата в сравнение с предишното им темпо не беше кой знае каква.
По пладне горещината бе станала нетърпима — окото на Нуку припичаше безжалостно — и главата на Мишани се замая от адската жега. Заелис беше безкомпромисен и не им позволи да спрат дори и за да хапнат. Той самият започваше да страда от слънчеви изгаряния — носът и бузите му бяха почервенели като сварен рак — ала тези проблеми бяха нищожни в сравнение с опасността да изгубят живота на Престолонаследничката.
Когато здрачът най-накрая се спусна, всички бяха прегладнели и изтощени, а дишането на Лусия се бе превърнало в повърхностно хриптене. Похитителите гледаха с нарастващ ужас как огромният бял диск на Аурус надвисва зад тях, а малката, но ярка Иридима се издига на запад, следвана по петите от Нерин. Въздухът сякаш се изпъна като струна и придоби металически привкус. В небето се появиха облаци, дошли незнайно откъде, които се понесоха на север, пренебрегвайки вятъра, духащ срещу тях.
Тъкмо бяха стигнали до разлома Ксарана, когато лунната буря се разрази.
Тя започна със свистящ писък, който накара конете да зацвилят уплашено, породен от разкъсания между влиянията на различните гравитации въздух. Пурпурни светкавици прорязаха пространството между облаците, докато самите те бяха накъсани на парцали във вихрушката на невидимите сили, беснеещи високо в атмосферата. Те навлязоха сред гигантските скали, излезли на повърхността след древния катаклизъм, погълнал град Гобинда и династията Чо. Времето бе загладило острите ръбове, покривайки ги с пръст и треволяци, ала човек пак можеше да различи ивиците, по които земята се бе пропукала, както и местата, където равната повърхност бе претърпяла невъобразими деформации. Ездачите препускаха стремително по пресечения терен, а пронизителните звуци на бурята раздираха ушите им; после се изля и дъждът, който забарабани по земята с топлите си капки. За секунди той прерасна в истински порой, сякаш небето се разтвори, за да изсипе някакъв гигантски товар отгоре им. Заелис бе завил с одеяло Престолонаследничката в скута си, ала макар че не му беше много удобно да язди така, продължи да препуска със същия устрем из лабиринтите и хлъзгавите склонове на Разлома.
Когато най-накрая се спряха на една полянка, заобиколена от огромни скални блокове, наподобяващи митични каменни великани, вече бе паднал пълен мрак. Изведнъж зловещо пурпурно сияние озари пейзажа, а от небето се разнесе демоничен вой. Мишани, която яздеше заедно с Юги, за да може конят на Кайку да си почине, се сепна при звука.
— Защо спираме? — извика Кайку сред грохота на бурята, цялата подгизнала, а по брадичката и бузите й се стичаше вода.
Заелис огледа внимателно околността с напрегнат израз.
— Кайлин? — вдигна вежди той.
— Трябва да се срещнем тук — потвърди жената. — С лечителя и с мъжете с носилката. Те знаят, че не бива да закъсняват.
— Обаче закъсняват — заяви мъжът.
— Виждам.
Асара презареди пушката си и звукът подейства достатъчно красноречиво на похитителите, засилвайки тревогата им. Юги се озърташе нервно наоколо.
Погледът на Кайку попадна на едно поточе, което ромонеше нежно, вливайки се в малко езерце в скалната чаша под тях. Тя не беше в състояние да каже какъв инстинкт я накара да присвие очите си и да се вгледа по-внимателно, ала в този момент поредната светкавица проряза небето и тя видя, че бистрата вода бе примесена с нещо по-тъмно, чийто източник се намираше някъде зад скалата. На слабата светлина беше невъзможно да се определи какво представляваше, обаче тя се досети за природата му по бавното му, лениво просмукване във водата. Кръв.
— Твоите хора са мъртви, Заелис — рече тя, докато всичките й сетива й крещяха да се маха по-бързо оттук. — Това е капан! Да се махаме!
Навярно заради убедеността в гласа й или поради обстоятелството, че нервите на всички бяха изострени до краен предел, ала похитителите реагираха мълниеносно и без колебания. Това спаси живота им.