Те оставиха полянката зад гърба си в същия момент, когато два шин-шина изскочиха внезапно от убежищата си, нахвърляйки се на мястото, където групичката бе стояла допреди секунди. Другите два демона вече препускаха по ръба на скалните блокове, приковали пламтящите си очи в жертвите си, докато кокилоподобните им крайници ги носеха с
невероятна скорост по пресечения терен. Следващата светкавица ги освети с пурпурното си сияние и силуетите им се откроиха на фона на скупчените луни, след което мракът се възцари отново. Единствените светлини бяха горящите им очи, вперени в Престолонаследничката, към която демоните се приближаваха с всяка секунда.
— Разпръснете се! — извика Кайлин, която дръпна рязко поводите на коня си, омотани около юмрука й, възпирайки го да не се блъсне в надвисналата канара пред нея. Натрошените скали предлагаха хиляди маршрути, по които човек можеше да се отправи и да се изгуби завинаги в този лабиринт; това обаче изобщо не притесняваше Кайлин в момента. Бягството беше единственият вариант да се спасят — тя не можеше да ги защити от четири шин-шина без помощта на Сестрите си.
Заелис внезапно завъртя коня си, прегърбен над Лусия, и го пришпори към тесния проход между две огромни гранитни плочи. Кайку го последва. Асара изтърва момента да свърне и продължи напред по калния склон. Юги и Мишани тръгнаха след нея, а Кайлин си избра друг път.
Небето беснееше, обзето от неистова ярост, и Кайку прегърби още повече раменете си, за да се предпази от бушуващия му гняв. Заелис се носеше напред с безразсъдна скорост, минавайки на сантиметри от скалите и дърветата по пътя си, докато дъждът не спираше да се излива като из ведро. На два пъти той за малко да размаже мозъка на Лусия в изпъкналите каменни ръбове, защото тя лежеше напреки в скута му, а главата й се подаваше настрани. Кайку се взираше съсредоточено в гърба на учителя, следвайки всеки негов ход. Дъхът й спираше, когато се гмурваше в тесни скални цепнатини със стърчащи ръбове, заплашващи да строшат капачките на коленете й, и тя не можеше да си позволи да погледне дори за секунда назад, за да види какво ставаше с шин-шините.
„Няма да ме хванете, помисли си ядно тя. Изплъзнах ви се веднъж, ще го сторя и втори път.“
Когато се понесоха се по един не особено дълъг открит участък, покрит с клисава трева и осеян с неголеми камъни, от другата страна на който се виждаше малка горичка, девойката най-накрая се осмели да погледне през рамото си.
След тях се носеха три от чудовищата — едно препускаше по земята, а другите две — по назъбените стени на каньона, из който яздеха. Изглеждаха като живи сенки, костеливи парчета мрак, върху които окото отказваше да се съсредоточи, понесли се като гигантски паяци в тъмнината.
Девойката чу Заелис да крещи пред нея. Четвъртият шин-шин се бе появил сред дръвчетата отпред, преграждайки пътя им.
Те гледаха ужасени как чудовището се изправя на задните си крака и надава пронизителен стържещ писък. Конят на учителя изцвили и зави рязко встрани, за да избегне демона, застанал точно на пътя му, обаче копитата му попаднаха на някакъв хлъзгав камък, животното се подхлъзна и се строполи на земята. Заелис пое тежестта на удара, предпазвайки Лусия с тялото си; Кайку чу изхрущяването, когато кракът на мъжа се счупи, строшавайки се под тежестта на жребеца. Той изстена от болка, ала Кайку вече беше до него и се навеждаше от седлото, протегнала ръка.
— Дай ми я! — извика девойката.
Въпреки замъгленото си от агонията съзнание, Заелис веднага разбра какво се искаше от него и подаде Престолонаследничката на Кайку, която я сграбчи, а тежестта на умиращото момиченце за малко да я събори от коня й. Тя пришпори отново жребеца, насочвайки се към шин-шина пред дърветата. Когато почти го беше достигнала, си пое дълбоко дъх и…
… и тогава пушката на Асара изтрещя и чудовището бе запокитено назад от силата на изстрела. То се строполи на земята, а черните му, тънки крайници се замятаха спазматично във въздуха. Тримата му спътници проследиха посоката на изстрела и в същия миг единият от тях избухна в пламъци, надавайки ужасен вой. Кайлин беше тук, появила се през друга цепнатина в скалите, а очите й бяха червени.
— Тръгвайте! — извика Заелис, а гласът му заглъхваше от болка. Конят му най-накрая успя да се изправи и се отдалечи от него, оставяйки го да лежи на земята.