Кайку не се нуждаеше от повторно напомняне. Тя заби пети в хълбоците на животното и то препусна бясно напред, преследвано от зловещия вой на бурята.
Девойката се гмурна в тъмния, подгизнал свят на шубрака, където всяка сянка имаше сурово дървено лице и всяко погрешно движение означаваше внезапен край. Ушите й се изпълниха с призрачното съскане на клонките, които се вееха се под напора на вятъра, шибайки раменете и главата й. Тя държеше поводите с една ръка, защото бе обвила с другата Лусия, облегнала главата на момиченцето на гърдите си.
Земята изведнъж пропадна пред нея и добре че конят й реагира своевременно, накланяйки се така, че да преодолее стръмнината под най-удобния за него ъгъл. Кайку бе затаила дъх, докато се носеше шеметно покрай дървета и скали, неспособна да се избави от мисълта, че късметът им няма да издържи, че всяко изплъзване на косъм от опасността ги приближаваше към момента, когато щяха да се блъснат в някое дърво и тя щеше да бъде прекършена на две като тръстикова кукла.
Ала ето че краят на стръмния склон настъпи преди техния и копитата на коня й затупкаха по едно тясно дере, по средата на което течеше малка рекичка. Жребецът й я прецапа набързо, озовавайки се на отсрещния бряг. Кайку си даде сметка, че сега вече никой не беше в състояние да им помогне. Нямаше начин някой от другите да я е последвал тук, още по-малко пък да я намери отново. Можеше единствено да се надява, че останалите шин-шини са били сполетени от същата съдба като другаря си, който беше изгорен от Кайлин; обаче не се осмеляваше да се обърне и да провери. Без да я е грижа дали чудовищата преследваха нея или драгоценния й товар, тя продължи стремителния си ход напред.
Склоновете на дерето започваха да се стесняват и когато бурята изрева отново, девойката изкрещя заедно с нея, защото звукът отекна оглушително в този скалист коридор. Присвила очи заради несекващия дъжд, тя въпреки това не можеше да види нищо в тясната котловина и нямаше никаква представа дали не язди към някоя назъбена скала или зейнала пропаст, падането в която щеше да причини гибелта й.
Оказа се второто. Някакъв инстинкт я предупреди, някаква част от подсъзнанието й предугади заплахата, навярно по промяната във въздушните течения, които идваха отпред, и тя дръпна поводите на коня с всички сили, ожулвайки устата му. Жребецът изцвили от болка, внезапно забавяйки хода си, а Кайку се наведе максимално назад, прегръщайки здраво Лусия, за да не може силата на инерцията да ги запрати да полетят право в бездната. Копитата му се хлъзнаха по мокрите камъни и девойката усети как паниката пропълзява по гърба й при мисълта, че могат и да не спрат навреме; точно тогава обаче жребецът намери опорна точка и се закова на място на сантиметри от бездната. Когато се вгледа в тъмния пейзаж под нея, на Кайку й призля — разстоянието, което я делеше от върховете на дърветата долу, беше огромно. Тя си представи как полита в безкрайното пространство, как се носи покрай назъбената скална стена, как дъждовните капки шибат лицето й, как се блъска с трясък в земята…
Девойката рязко завъртя коня си и видя как два от демоните се спускат от върховете на дърветата в котловината, а горящите им очи не изпускат от поглед детето в обятията й.
— Няма да я получите! — изкрещя им момичето, а думите й се изгубиха сред воя на свирепия вятър. В този момент жребецът й свърна наляво, без да го е подтиквала, и тя забеляза, че краят на дерето бе изронен в достатъчна степен, за да може да послужи като стръмна пътечка. Конят искаше да тръгне по нея, мотивиран от ужаса, който изпитваше от кошмарните същества, ала Кайку знаеше много добре, че копитата му не са пригодени за толкова неравен терен. Нейните нозе обаче бяха.
Тя скочи от жребеца и преметна Лусия през рамото си като торба. Ръцете й краката я боляха, а и детето имаше нужда от по-нежни грижи, отколкото му предлагаше в момента, ала нямаше никакво време за галантности.
— Няма да я получите! — извика отново, а лунната буря изпищя в отговор. С тези думи тя се закатери по стръмния склон, а пропастта зееше на сантиметри от дясното й стъпало. По неравната скалиста повърхност се стичаше вода и тя на два пъти се подхлъзна и трябваше да се подпре с ръка, за да запази равновесие, но все пак успя да се добере до ръба на обраслата с дървета клисура, към който така отчаяно се стремеше. С пламтящи от усилията дробове, тя се хвърли в тъмното убежище на клоните, макар и да съзнаваше, че те не представляваха никаква закрила срещу шин-шините.
Сърцето й щеше да избухне и тя едва си поемаше дъх, докато си пробиваше път сред обгърнатия в сенки призрачен свят на дърветата. Изобщо не можеше да се надява, че е способна да им се изплъзне с този ход; единственото, което й оставаше, бе да си намери някакво скривалище, където да остане до зазоряване или поне докато някой не й се притечеше на помощ. Изведнъж я осени я една безумна мисъл — само ако можеше да намери ипи, както бе сторила Асара, когато за първи път се сблъска със шин-шините… ала ипи обитаваха само дълбоките, затънтени лесове, докато това тук си беше само едно дере, обрасло с рехави дръвчета.