Изведнъж погледът й бе привлечен от обут в сандал женски крак, който се подаваше от края на обикновена бяла роба. Притежателят му лежеше неподвижно на твърдия дървен под.
Кария.
Девойката се изправи, избутвайки Асара от себе си. Кария, другата й прислужница, изглеждаше като заспала, ала Кайку имаше зловещото усещане, че тя никога няма да се събуди от този сън.
— Какво се е случило? — попита тя, протягайки ръка да докосне някогашната си компаньонка.
— Нямаме никакво време — каза Асара припряно, както никога преди. — Трябва да вървим.
— Кажи ми какво е станало! — сопна се Кайку, която не беше свикнала прислужницата й да се отнася с нея по този начин.
Асара я сграбчи силно за раменете, причинявайки й болка. За миг девойката бе осенена от безумната мисъл, че слугинята й ей сега ще я удари.
— Чуй — изсъска тя.
Кайку се подчини, най-вече заради потреса от поведението на обикновено кротката и раболепна Асара. Над гръмотевичния тътен на лунната буря и неспирното барабанене на дъжда се долавяше и друг звук — бавно, монотонно потропване, идващо отгоре, сякаш някакво гигантско членестоного се движеше по покрива. Момичето погледна нагоре, после отново към Асара, а очите й се бяха разширили от ужас.
— Шин-шин — прошепна прислужницата.
— Къде е мама? — извика Кайку, след което се изстреля като пружина нагоре, хвърляйки се към вратата зад завесата. Рефлексите на Асара обаче бяха невероятни — тя улови китката й и я дръпна безцеремонно назад. На лицето й бе изписано мрачно изражение, от което Кайку заключи, че всичко, от което се страхуваше, се беше случило. Вече не можеше да помогне на семейството си. Усети как силите я напускат, тя се отпусна на колене и за малко да изгуби съзнание.
Когато надигна глава, ручейчетата на сълзите вече бяха потекли по страните й. Асара държеше пушка в едната си ръка, а в другата — някаква грозна маска, лакирана в червено и черно; ехидно лице на зъл дух. Тя я пъхна набързо под робата си и обърна поглед към господарката си. Бухналата кестенява коса на Кайку беше в пълен безпорядък, обрамчвайки лицето като рошав облак. Момичето бе облечено само в тънка нощница, а на китката й се виждаше инкрустираната със скъпоценни камъни гривна, с която тя никога не се разделяше. За един кратък миг Асара изпита съжаление към нея. Тя не знаеше нито какво се случва, нито пък какви бяха залозите, за които играеше. Преди по-малко от пет минути беше умряла, сърцето й бе спряло, а кръвта й беше започнала да изстива. Навярно сега й се искаше да си бе останала в това състояние, но прислужницата вече имаше други планове за нея.
Нейде от вътрешността на къщата се разнесе писък; пронизителен, дрезгав. Баба й. Асара хвана Кайку за ръката и я повлече към вратата. Остър стържещ звук отвън проряза къщата — гласът на лунната буря. Миг по-късно се дочу и шумът от движението на шин-шина, който потракваше по керемидите на покрива. Нещо се стрелна зад капаците на прозорците, пълзейки надолу по външната стена на постройката. Кайку го забеляза и потрепери.
Асара стисна ръката й и се вгледа в очите й. В тях се четеше неистова паника.
— Чуй ме, Кайку — започна тя, а тонът й беше твърд, но спокоен. — Трябва да бягаме. Разбираш ли? Ще те заведа на сигурно място.
Цялата трепереща, девойката кимна. Прислужницата беше доволна.
— Стой до мен — рече тя, след което се плъзна зад ефирната завеска на вратата и пристъпи на външната тераса.
Селското жилище на Руито ту Макаима — бащата на Кайку, който бе и прочут учен — беше построено върху едно сечище сред гъстите горски дъбрави, като правоъгълният парцел, където бяха разположени къщата и тучната градина, бе заобиколен от всички страни с дървета. Всичко беше направено с естетическо чувство, в унисон с обичаите на жителите на Сарамир — показността бе намалена до минимум, а чистата красота на формите — изведена на преден план, но така, че да хармонизира с околния пейзаж. Суровата простота на бледите му стени контрастираше с орнаментираните дървени капаци на прозорците и извитите каменни трегери, чиито краища бяха оформени като изящни рогове. Дори и в разгара на най-бясната буря тази сграда излъчваше призрачно спокойствие. Сред безжалостно поддържаната ливада около постройката имаше каменно мостче, надвиснало над бистър ручей, и пътечка, започваща от предната врата, която беше с такъв безукорен вид, че сякаш бе направена едва вчера. Чак отвъд границите на сечището гората възвръщаше своята власт, мъчейки се ревниво, но безуспешно да завземе култивираната вече територия.