— Скоро ще си тръгнеш оттук — каза й послушникът веднъж, докато се разхождаха един до друг сред дърветата зад храма. Утринното принасяне на дарове току-що бе приключило и Тейн я бе помолил да се видят, преди да стане време за учебните му занимания. Около тях чуруликаха птици и шумоляха скрити животинки.
Кайку си играеше с един свой кичур. Това бе един от детинските й навици и майка й често я смъмряше за него. Девойката си мислеше, че отдавна го е забравила, но ето че той отново се бе появил.
— Да, скоро — потвърди тя.
— Бих искал да узная закъде си се разбързала толкова. Бягаш от убийците на близките си, или се опитваш да ги намериш?
Девойката го изгледа стъписано. За първи път Тейн й задаваше толкова директен въпрос.
— Да ги намеря — призна тя.
— Отмъщението не е много рационален мотив, Кайку.
— Никакви други мотиви не са ми останали, приятелю — рече му момичето. Това, че го нарече приятел, не означаваше нищо. За нищо на света нямаше да го допусне по-близо до себе си, нито пък щеше да му сподели някоя от тайните си. Нямаше никакъв смисъл да поражда повече мъка. Не си правеше никакви илюзии, че го изоставя — просто това беше необходимост, тъй като все още не познаваше природата на демона вътре в себе си и се боеше да не го нарани така, както беше наранила Асара. По същата причина ужасно се страхуваше да не застраши по някакъв начин Мишани с присъствието си; обаче съзнаваше, че ако помолеше приятелката си, тя веднага би поела този риск — както впрочем би сторила и самата Кайки, ако беше на нейно място. В тази мисъл имаше известно облекчение. Предаността им една към друга не познаваше никакви граници. Освен това нямаше друг избор — това беше единственият път, по който можеше да тръгне.
— Бих се радвал да останеш — каза тихо той. Девойката се спря изведнъж и го изгледа любопитно. — Поне още известно време — допълни младежът, изчервявайки се.
Тя се усмихна и лицето й сякаш грейна. За миг изпита нещо като изкушение. Той я привличаше физически, в това нямаше никакво съмнение. Бръснатата му глава, стегнатото му мускулесто тяло, изваяно от работата на открито и строгата диета, скритата сила, която излъчваше; това бяха качества, които никога не беше забелязвала у момчетата с благородно потекло, които бе срещала в градовете. Но въпреки че бяха прекарали толкова време заедно през изминалата седмица, си даде сметка, че не бе научила кой знае колко за него. Защо искаше да стане жрец? Защо искаше да изцерява и да помага на другите, както твърдеше? Той беше толкова близък с нея, колкото и тя с него. Всеки от тях се дуелираше с другия, без нито за миг да отслаби защитата си. Това, което й бе казал сега, се доближаваше най-много до откровеното общуване. Прииска й се да разшири малко пролуката в бронята му.
— Какво всъщност означавам за теб, Тейн? — попита. — Ти ме откри, спаси живота ми, без нито за миг да се отделиш от мен. За което имаш вечната ми благодарност. Но защо?
— Аз съм жрец. Това е моето… призвание — каза начумерено.
— Не ми звучи достатъчно убедително — заяви му девойката, скръствайки ръце пред гърдите си.
Събеседникът й я изгледа мрачно, леко засегнат от това, че го притискаше по този начин.
— Изгубих сестра си — рече накрая. — Щеше да бъде някъде на твоите години. Не можах да помогна на нея, ала успях да помогна на теб. — Тейн заби поглед в земята и се зае да разравя пръстта със сандала си. — Изгубих цялото си семейство. Двамата с теб толкова си приличаме.
Прииска й се да го попита как, но не й се стори много уместно. Нито тя щеше да сподели тайните си с него, нито пък той с нея. Точно там лежеше преградата между тях и тази преграда беше непреодолима.
— Утре един от жреците ще потегли надолу по реката към село Бан — уведоми го девойката. — Оттам ще мога да стигна с лодка до столицата.
— Наистина ли си мислиш, че твоята приятелка Мишани ще е в състояние да ти помогне? — попита Тейн малко злъчно.
— Тя е единствената надежда, която ми е останала.
— Тогава ти пожелавам леко пътуване — каза младежът, въпреки че интонацията му подсказваше друго. — И нека Паназу, богът на дъжда и реките, да те пази по пътя. Сега трябва да се връщам към заниманията си.