Впоследствие търсенията му се увенчаха с плодове и той откри следата от бродещия из коридорите на Цитаделата призрак — финото трептене във въздуха при нейното движение, което бе почти незабележимо. Но въпреки че се приближаваше все по-близо и по-близо с течение на времето, никога не успя да я засече; тя винаги му се изплъзваше. Зъбите на безсилието го гризяха и усилията му ставаха все по-неистови; това обаче сякаш правеше бягствата й още по-лесни. Докато един ден един от шпионите му подслуша как Анаис се съветва с един лечител за странните сънища на дъщеря си и връзката бе направена.
Като повечето хора, и той никога не беше виждал дъщерята на Императрицата, обаче я бе шпионирал от време на време. Престолонаследничката беше твърде важна за него, че да се примири с желанието на майка й момичето да бъде държано в тайна, далече от хората. Той веднага се досети, че детето изобщо не беше толкова болно, колкото майка му го изкарваше, но също така знаеше, че има достатъчно причини момиче с подобно значение да бъде държано на безопасно място. Вирч отдаваше това на параноята на Анаис по отношение на собствената й дъщеря — единственото дете, което някога щеше да има — поради което бързо бе забравил за нея. Това не изглеждаше толкова важно за момента и докато сезоните се изтъркулваха, Престолонаследничката съвсем излезе от размътеното му съзнание.
Вярата в собствените му способности го доведе дотам да подцени ролята на щерката на Анаис по отношение на първоначалните си разследвания за бродещия призрак; иначе със сигурност би почувствал нещо, ако тя наистина беше необикновена. Вирч не я бе огледал по-отблизо, защото си мислеше, че още първия път, когато я бе шпионирал, щеше да забележи отклоненията.
В нощта, когато чу за сънищата на Престолонаследничката, бе използвал Маската си, за да я потърси, да открие какво всъщност представляваше тя. Въпреки това, когато се опита, се оказа невъзможно да я намери. Знаеше коя е и къде се намира, ала момичето все още бе невидимо за взора му. Съзнанието му сякаш се плъзгаше над нея; тя бе неуловима. Яростта от неуспеха му беше неописуема и струваше живота на три деца. А през цялото това време Различната се бе спотайвала под носа му; трябваха му цели осем години да разбере това!
Сега знаеше, че си има работа със същество, което не приличаше на нищо друго, с което се бе сблъсквал преди. Той обмисли внимателно какво представляваше момичето и какво можеше да направи занапред и внезапно се почувства застрашен от нея.
И въпреки всичко отчаяно продължаваше да се нуждае от доказателство — но такова, което по никакъв начин да не може да се свърже с него. Ето защо изпрати известие на Чаросплетника на Сонмага ту Амача, който посъветва Баракса си да наеме верига посредници, чрез които да се сдобият с кичур от косата на Престолонаследничката. В случай че някой проследеше следата, щеше да открие, че тя води до вратата на Сонмага ту Амача; единственият, който знаеше за намесата на Вирч, беше самият Чаросплетник на Сонмага — Бракч.
Окончателно решение, че дадено дете е Различно, можеше да се вземе от Чаросплетник само в случаите, когато той е виждал въпросното дете или разполага с част от тялото му, която да проучи. С кичура от косата на момичето Бракч бе способен да убеди Сонмага в истинността на твърдението си.
Това дете представляваше заплаха, която трябваше да бъде елиминирана. Независимо че ситуацията още не бе фатална, момичето имаше потенциала да се превърне в голяма заплаха за Чаросплетниците. С много пари Баракс и другите знатни фамилии можеха да разрешат проблема вместо него, но ако не успееха…
Вратата на помещението се отвори и тромавите, дрипави фигури на трима Чаросплетници влязоха вътре. За тях той представляваше реещо се привидение, едва видимо на слабата мъждукаща светлина.
— Благоден, Върховен Чаросплетнико Вирч! — изграчи единият, чиято Маска представляваше плетеница от листа и дървесна кора, оформени в грубо подобие на брадато лице. — Навярно ни носиш известия?
— Тревожни известия, братя мои — отвърна тихо Вирч. — Тревожни известия…
Шеста глава
Градският дом на рода Коли се издигаше в западната част на Императорския квартал в престолния град Аксками. Първоначалната сграда е била достроявана и усъвършенствана с годините, като се е прибавяло я крило там, я библиотека тук, докато накрая ниската, широка постройка се разпростряла върху целия двор, който я обграждал. Покривът й беше покрит с черни керемиди, извити и издигнати като гребени; стените бяха с цвета на слонова кост, семпли и обикновени, като монотонността им се нарушаваше единствено от кръстосаните дървени греди с декоративен характер. Зад къщата се виждаха и други подобни сгради, които служеха като казарми за стражата, конюшни или складови помещения. Останалата част от двора бе превърната в градина — изящно подрязана, добре поддържана и красива по един суров начин. Посипани с камъчета алеи лъкатушеха между малко езерце, където плуваха шарени рибки, фонтан с каменни скулптури и закрита пейка. Всичко това бе заобиколено от висока стена с масивна порта, отделяща двора от широките улици на Императорския квартал. Сутрешното слънце припичаше над града, а въздухът беше влажен и задушен. Не много далеч златният зикурат на Императорската цитадела блестеше на билото на хълма, извисявайки се над всички сгради в града.