Вътре в къщата Мишани ту Коли седеше с кръстосани крака зад писмената си маса и се трудеше над отчетите от последния сезон. Родът Коли притежаваше голяма риболовна флотилия, съсредоточена в залива Матакса, и повечето от приходите им, както и политическото им влияние, идваше оттам. Всички знаеха, че раците и омарите с марката на рода Коли са най-крехки и вкусни (а следователно и най-скъпи) в цял Сарамир. Всичко се дължеше на уникалния минерален състав на водите на залива, твърдеше баща й. От две години насам тя беше строго обучавана във всички аспекти на семейния бизнес. Като единствена наследница на земите на рода Коли и на титлата Бараксиня след смъртта на баща й, се очакваше тя да може да понася отговорността да управлява наследеното. Затова сега смяташе и проверяваше отчетите, а четката й потрепваше, докато отмяташе това-онова или подчертаваше някои цифри със смущаваща за едно младо момиче целенасоченост.
Мишани беше не много висока, а тялото й бе стройно и слабо, с тънки кости. Лицето й не бе красиво, но излъчваше поразяващо спокойствие. Това лице никога не се набраздяваше от неволни гримаси — степента й на самоконтрол беше изумителна. Изрисуваните й все едно с молив вежди никога не издаваха изненадата й, освен ако тя самата не поискаше това; нито пък тънките й устни щяха да се усмихнат, ако девойката не желаеше. Мъничкото й тяло бе като удавено в гъстата коприна на черната й коса, която стигаше до глезените й. Посредством тъмносини кожени ленти тя бе завързана на две плитки от всяка страна на главата й, а останалото количество се спускаше свободно по гърба й.
Иззад завесата на стаята й се разнесе звън на камбанка. Тя приключи с поредната колонка от числа и разклати малко сребърно звънче в отговор, което означаваше, че посетителят може да влезе. В стаята влезе грациозно една прислужница, която се поклони леко, сложила едната си длан на кръста, докато с пръстите на другата докосваше устните си.
— Имате гост, господарке Мишани. Госпожица Кайку ту Макаима е тук.
Мишани изгледа безизразно прислужницата; после на устните й бавно изгря радостна усмивка. Жената също се усмихна, доволна, че господарката й е доволна.
— Да я въведа ли, господарке?
— Да — отвърна девойката. — И ни донеси плодове и вода с лед.
Прислужницата излезе, а Мишани прибра принадлежностите си за писане и пооправи тоалета си. През двете години, последвали осемнадесетата й жътва, тя постоянно бе заета и не й оставаше никакво време за приятелките й; Кайку обаче беше нейна дружка още от детските години, и дългата им раздяла бе много мъчителна. Пишеха си често в пищния, поетичен стил на висшия сарамирски, споделяйки мечтите, надеждите и страховете си. Ала за никоя от тях това не бе достатъчно. Как само Кайку бе решила да я посети така ненадейно! Тя никога не правеше нищо по правилата; винаги си мислеше, че стои над тях, че те не се отнасят за нея.
— Госпожица Кайку ту Макаима — обяви прислужницата иззад завесата и Кайку влезе в стаята. Мишани разтвори ръце за нея и двете момичета се прегърнаха. После отстъпи, продължавайки да държи ръцете на гостенката като някакъв своеобразен мост помежду им.
— Отслабнала си — рече накрая. — И ми изглеждаш бледа. Да не си била болна?
Кайку се засмя. Познаваха се от доста дълго време, за да могат да си позволят да бъдат пределно откровени една с друга.
— Нещо подобно — каза. — Ти пък си станала истинска благородна дама. Градският живот очевидно ти подхожда.
— Липсва ми заливът — призна Мишани, застанала на колене на една от елегантните рогозки, лежащи на пода. — Съзнавам, че е оскърбително да прекарвам времето си в броене на улова и оценяване на гемиите, като ми напомнят всеки ден за това. Ала с течение на времето счетоводната работа взе да ми става приятна.