— Не знам — призна тя. — Не мога да ги разбера.
— Някой ден сигурно ще можеш.
— Сигурно — отвърна хладно момичето.
Тя усети пристигането на Дурун още преди да чуе гласа му. Той я плашеше със силата на страстите си. Баща й бе едно огнено кълбо, което винаги гореше — било от гняв, от гордост, от омраза или от сласт. Когато нямаше нещо, което да възпламени кръвта му, той изпадаше в скука. Нямаше нито по-фини емоции, нито някакви интелектуални интереси или склонност към съзерцание и самоанализ. Пламъкът му или гореше, или изобщо го нямаше.
Императорът влетя в стаята и се спря пред тях, а черното наметало, покрило широките му рамене, се развяваше зад гърба му. Анаис го придружаваше. Заелис се изправи и се поклони почтително; същото стори и Лусия.
— Значи това е тя — каза Дурун, без да обръща никакво внимание на Заелис.
— Това е същата „тя“, която си виждал и преди, във всеки от редките случаи, когато си си правил труда да я навестиш — отвърна му Анаис. От тона й си личеше, че току-що са се карали. Лицето на Императрицата бе поруменяло.
— Тогава не съм имал и най-малка представа, че отглеждам усойница в пазвата си — рече хладно Дурун. Той впери изпитателен взор в Лусия. Тя го изгледа спокойно в отговор. — Ако не беше отнесеният й поглед — измърмори, — щях да я взема за нормално дете.
— Тя е нормално дете — отсече майка й. — Ти си същият като Вирч. Той само ми диша във врата, дебнейки първата възможност да… — жената замълча, загледана в Лусия. — Трябва ли да се държиш така пред нея?
— Че защо не? Предполагам, си й казала? Как целият град се е надигнал срещу нея?
Заелис отвори уста да продума нещо и в следващия миг я затвори. Даде си сметка, че е по-добре да не се намесва в защита на детето. Щом Императорът не се вслушваше в собствената си съпруга, едва ли щеше да обърне внимание на някакъв даскал.
— Ще доведеш тази страна до разруха с болните си амбиции, Анаис — каза обвинително Дурун. — Безочието ти да направиш този урод твой наследник ще разкъса на части Сарамир. Всеки изгубен живот ще лежи на твоята съвест!
— Така да бъде! — просъска тя. — И за къде-къде по-маловажни неща са се водели войни. Погледни я, Дурун! Тя е толкова красиво дете… твое дете! Тя е всичко, за което можеш да се надяваш у една дъщеря… у един престолонаследник! Не бъди заслепен от омразата, скрита под онова, което уж повелявали традицията и мъдростта! Твърде много слушаш Чаросплетниците и твърде малко мислиш със собствената си глава!
— Така разсъждаваше и ти — отговори й той. — Преди да пръкнеш това. — Той посочи с пръст към Лусия, която ги наблюдаваше безизразно. — Сега използваш същите аргументи, към които би се отнесла с презрение преди години. Тя е Различна и не е мое дете!
При тези си думи той се завъртя надменно и излезе от стаята с развяващ се зад него плащ. Чертите на Анаис трепереха от гняв, но един поглед към дъщеря й беше достатъчен, за да се успокои. Тя коленичи до момичето, така че лицата им да се окажат на една височина, и я прегърна.
— Не му обръщай внимание, дете мое — промълви тя. — Баща ти нищо не разбира. Разгневен е, но ще се научи. Всички ще се научат.
Лусия не каза нищо; по принцип тя рядко говореше.
Седма глава
Шест слънчеви дни бяха минали в храма на Еню на брега на Керин, а с всяка зора Тейн се чувстваше все по-далеч от душевния покой.
Днес беше скитосвал много далеч, след като бе приключил със сутрешните си задължения. Като послушник все още разполагаше с доста свободно време. Пътят към Еню се изминаваше не с молитви и ежедневни задължения, а с общуване с природата. Всеки имаше характерен за него начин да успокоява своя дух. Тейн все още търсеше своя.
Светът се клатушкаше на ръба между пролетта и лятото и дните бяха жарки и изпълнени с всевъзможните звуци на горските обитатели. Тейн се скиташе по пътечките сред дърветата, завързал ризата си на кръста, преметнал пушката на голия си гръб. Мургавото му стройно тяло блестеше от капчици пот сред влажните горски предели. Слънцето клонеше на запад; скоро трябваше или да се връща обратно, или да рискува да остане в леса по тъмно. Лоши неща дебнеха нощем из горите — при това сега бяха повече от преди.
Всичко наоколо беше неспокойно. Гората изглеждаше обхваната от меланхолия, дори и под прежурящите слънчеви лъчи. Жреците разправяха нещо за покварата на земята, как хубавата плодородна почва ставала кисела. Могъществото на богинята Еню намаляваше, топеше се под въздействието на някакво неведомо, незнайно откъде появило се зло. Тейн усети как безпокойството му нараства при тези мисли. Каква полза имаше от тях — жреците на природата — щом можеха само да ридаят и оплакват боледуващата земя, докато злото продължаваше да се разпространява? Каква полза имаше от заклинанията, жертвоприношенията и благословите, ако не можеха да се изправят и да защитят богинята, която претендираха, че обичат? Само приказваха и приказваха, без някой да помръдне и малкия си пръст. Отвъд булото на човешкия взор се водеше война, а страната на Тейн явно губеше.