Ала тези въпроси не бяха единствените неща, които тревожеха ума му и проваляха усилията му да постигне тъй силно жадуваното спокойствие. Макар че се опитваше с всички сили да се разсее, осъзна, че е неспособен да забрави младата жена, която бе открил под купчината листа в основата на грижовното дърво. Картини, звуци и аромати, врязали се в паметта му, отказваха да избледнеят, както ставаше с другите спомени. Той си спомни изненаданото й изражение, когато го бе видяла да стои над нея, отмятането на косата й, когато беше завъртяла глава на другата страна, звукът на смеха й от съседната стая, ароматът на сълзите й, когато тъгата я овладяваше. Познаваше перфектно чертите на лицето й — по-добре от своята физиономия — понеже го бе гледал с часове, докато тя спеше в стаята за гости. Проклинаше се за това, че бе хлътнал по нея като невръстен юноша, обаче не можеше да спре да мисли за девойката.
Откри, че краката му го водят до един поток, където студената вода се спускаше по една назъбена скала в малко вирче, преди да се просмуче в камъните. Беше идвал тук няколко пъти преди, в най-жарките летни дни; сега му се стори чудесна идеята да се охлади, преди да се върне вкъщи. Кратко изкачване по една кална пътечка го отведе до вирчето, което едва се виждаше сред гъстите дървета. Послушникът се съблече и скочи в ледената вода, наслаждавайки се на температурната разлика. Изтривайки с длани потта от тялото си, той се гмурка и изплува няколко пъти, докато не започна да му става студено. Тогава заплува към брега.
Сред дърветата стоеше жена, която го наблюдаваше, облегната на пушката си.
Той се вцепени от изненада, а очите му веднага се стрелнаха към собствената му пушка, която лежеше върху дрехите му, близо до скалния бряг. Навярно можеше да я грабне, преди тя да вдигне собственото си оръжие, но едва ли щеше да успее да зареди и стреля, преди тя да го гръмне. Ако имаше такива намерения, всъщност. Тя сякаш се забавляваше.
Беше невероятно красива, въпреки че бе облечена в строги кафяви пътни дрехи. Косата й беше дълга, с червеникави кичури на фона на ониксовочерния й естествен цвят. Не носеше нито грим, нито някакви украшения на главата си; боядисаните кичури представляваха единствената стъпка към изкуствеността. Красотата й си беше изцяло нейна, а не взета назаем.
— Плуваш добре — каза му сухо тя.
Тейн се поколеба за момент, после се изкатери на брега да вземе дрехите си. Голотата не го притесняваше, а и не му се искаше да стои през цялото време във водата, докато жената му говореше отвисоко. Тя продължи да го гледа хладнокръвно, докато той намъкваше панталоните си върху стегнатите мускули на бедрата и хълбоците си. Въздържа се да вземе пушката си. Жената не му изглеждаше враждебно настроена.
— Търся един човек — каза непознатата след известно време. — Една жена на име Кайку ту Макаима. — Той не можа да прикрие издайническата реакция на лицето си. — Виждам, че името ти е познато.
Тейн прокара длани по бръснатата си глава, избърсвайки водата от скалпа си.
— Разбрах, че е преживяла големи нещастия заради един човек — каза той. — Ти ли си този човек?
— Очевидно не — отвърна непознатата. — Името ми е Джин. Аз съм имперски вестоносец. — Тя преметна пушката на гърба си и пристъпи към послушника, запрятайки ръкава си, за да му покаже предмишницата си. От китката до лакътя от вътрешната страна на ръката й имаше дълга, заплетена татуировка — сигулът на Гилдията на вестоносците. Тейн кимна.
— Тейн ту Джерибос. Послушник на Еню.
— Аха. Значи храмът не е много далеч.
— Не е далеч — съгласи се той.
— Ще можеш ли да ми покажеш пътя? Скоро ще се стъмни, а гората не е безопасно място.
Тейн я изгледа подозрително, но изобщо не му мина през ума да й откаже. Акцентът и тонът й говореха за образованост и евентуален благороден произход; освен това задължение на всеки мъж и жена в Сарамир беше да предлагат подслон и съдействие на имперските вестоносци, а и обстоятелството, че известието беше предназначено за Кайку, го бе заинтригувало силно.