— Винаги ли е толкова тихо? — попита Джин.
Послушникът не каза нищо — вниманието му бе погълнато от оглеждането на обстановката. Обикновено жреците гледаха да са вътре в храма, когато паднеше здрачът. Той остана загледан в постройката още известно време, надявайки се някоя лампа да светне, друга да угасне, някое лице да се покаже на прозорците — каквото и да е, стига само да забележи някакви признаци на живот в сградата. Обаче нямаше нищо.
— Може би постъпвам глупаво — каза Тейн и започна да се надига от земята.
Джин изведнъж го сграбчи за ръката; хватката й се оказа изненадващо силна.
— Не — прошепна му тя. — Стой тук.
Той я изгледа внимателно и забеляза нещо в изражението й, което я издаде.
— Ти знаеш какво става — каза той. — Знаеш какво не е наред.
— Подозирам — гласеше отговорът. — Почакай.
Тейн се приведе отново в тревата и насочи вниманието си към храма. Познаваше всяко от четирите му боядисани в кремаво крила, всяка черна греда, която поддържаше стените му, всеки прозорец, пък бил той и най-обикновеният. Знаеше големината на отстъплението на втория етаж, направено заради наклона на хълма. Този храм бе неговият дом от доста време насам и въпреки това младият послушник нямаше чувството, че принадлежи на това място, независимо от усилията, които полагаше. Досега не бе усещал никое място като свой дом, без значение колко силно се стараеше да се адаптира.
— Ей там — посочи Джин, ала Тейн вече го бе забелязал. Идваше по покрива от другата страна на постройката, досущ като някакъв огромен четирикрак паяк — шин-шин. Движеше се крадешком, внимателно избирайки маршрута си, тъмното му туловище се полюшваше между кокилоподобните крайници, а светещите му очи бяха ярки като фенери. Тейн го наблюдаваше с нарастващ ужас, ала в следващия момент забеляза още едно такова същество, което тъкмо излизаше от сянката на дърветата. То прекоси откритата площ до храма и застина до стената. Появи се и трето, пристъпващо по покрива след първото; изгарящият му взор обходи горската ивица, където се криеха.
— Милостива Еню… — изпъшка младежът.
— Трябва да тръгваме — побутна го Джин, слагайки ръка на рамото му. — Не можем да ги спрем.
Тейн обаче сякаш не я чуваше, защото тъкмо бе зърнал как един от жреците се показва на осветения прозорец на горния етаж и се прислушва намръщено във вечерното безмълвие, без да подозира нищо за зловещите силуети, които дебнеха на покрива над главата му.
— Нищо не можеш да сториш! — изсъска му жената. — Нямаш оръжие, което да ти свърши работа срещу тях.
— Няма да оставя жреците да умрат в леглата си! — изфуча той. Отскубвайки се от хватката й, Тейн се изправи рязко и гръмна с пушката си във въздуха. Изстрелът отекна оглушително в мрака. Светещите очи на трите шин-шина веднага приковаха погледа си в него.
— Демони в храма! — изкрещя той. — Демони в храма! — След което презареди и стреля отново. Този път жрецът се отдръпна от прозореца и младежът чу виковете му, докато мъжът се юрваше към вътрешността на сградата.
— Идиот! — изсумтя вестоносецът. — Така ще убиеш и двама ни. Бягай! — Тя го дръпна рязко, той се олюля за миг и я последва, чувствайки се отмалял от зловещите погледи, които чудовищата бяха вперили в него.
Един от демоните скочи от покрива на храма и се понесе след тях. Друг се отдели от дърветата и също пое в тяхната посока. Още две сенки се стрелнаха през сечището, пропълзяха през отворените прозорци на храма и от вътрешността му се разнесоха първите викове.
Тейн и Джин тичаха с всички сили между дърветата, прескачайки сплетените съчки и възлестите корени, които се изпречваха на пътя им. Ниските клонки ги шибаха в лицата, но те не им обръщаха никакво внимание. Чуваха зад себе си пронизителните крясъци, които съществата си разменяха, докато се носеха в горещия мрак. Тейн усещаше главата си замаяна и разцепена на две — едната половина си мислеше какво ли се бе случило в храма, а другата бе съсредоточена върху бягството им. Инстинктите му го караха да бяга, ала той искаше да помогне на жреците — така трябваше да постъпи, това беше неговото изкупление за греховете от миналото му. Същевременно знаеше достатъчно за шин-шините, за да си даде сметка за истината в думите на Джин. Не разполагаше с ефективни оръжия срещу тях. Като повечето демони и те мразеха допира на желязо; но дори желязото в куршум от пушка не можеше да ги спре за дълго. Да ги нападнеш, бе равносилно на самоубийство.