— Реката! — внезапно изкрещя Джин, а червено-черната й коса се развяваше около лицето й. — Тичай към рекат. Шин-шините не могат да плуват!
— Реката е твърде дълбока! — отвърна автоматично той. Тогава отговорът внезапно го осени: — Но има лодка!
— Давай натам!
Тейн хукна към Керин, пресичайки по диагонал полегатия склон на хълма. Наклонът ставаше все по-стръмен и изведнъж той чу как жената зад гърба му извиква и връхлита върху него. Двамата изгубиха равновесие, строполиха се на земята и се затъркаляха надолу по склона. Послушникът се вряза в ствола на едно дърво с достатъчно сила, за да си строши някоя кост, но Джин така се бе впримчила в него, че го повлече надолу. Спряха се чак на дъното на голямата естествена падина, където някога, много отдавна, бе текъл някакъв поток. Джин веднага скочи на крака и го задърпа да се изправи, после грабна пушката си, която се бе изтърколила недалеч. Писъците на шин-шините се чуваха съвсем наблизо, почти до тях.
— Ей там! — изсъска младежът и посочи към ръба на голямото дере, спускащо се отвъд широката падина, откъдето стърчаха корените на едно голямо дърво, надвиснало над котловината. Тейн свали пушката от гърба си — истинско чудо беше, че тя не се бе свлякла оттам по време на падането — и запълзя към укритието, последван от Джин. Бегълците се притаиха под корените и миг по-късно чуха приглушено тупване, когато единият шин-шин скочи от дърветата и се приземи в дерето.
И двамата затаиха дъх. Тейн усещаше пулса на девойката, прилепена до гърдите му, както и аромата на косите й. В друг случай това щеше да възпламени желанието му — жреците на Еню не даваха обет за безбрачие — но сегашната ситуация не се отразяваше благоприятно на страстта му. От укритието си можеха да видят само заострените краища на крайниците на шин-шина, които потрепваха, докато съществото се оглеждаше за плячката си. Когато се бяха изтърколили по хълма, то ги бе изгубило от поглед и сега се опитваше да ги намери. Тихото изтрополяване на ситни камъчета ознаменува пристигането на втория демон в падината; той ги бе последвал надолу по стръмния склон и също бе учуден от тяхното изчезване.
Тейн започна да си повтаря една безмълвна мантра на ум.
Не я беше използвал от дете — измислено от него безсмислено стихче, което уж трябваше да го направи невидим, ако се концентрираше достатъчно върху него. Тогава обаче се мъчеше да се скрие от нещо съвсем различно. След малко го промени така, че да включи към него и кратка молитва към Еню: „Закриляй ни, Земна Богиньо, скрий ни от техния поглед.“
Заострените крайници на шин-шините се движеха насам-натам на лунната светлина, издавайки колебанията им. Те знаеха, че плячката им е някъде тук, ала не можеха да я видят. Тейн усети как хладният ужас от присъствието им се процежда през кожата му. Тясната пролука между тялото на Джин и надвисналите дебели корени, през която гледаше, можеше всеки момент да се запълни от светещите очи на чудовищата; откриеха ли ги, нямаше да могат да направят нищо, за да се защитят. Послушникът се запита дали щеше да усети как погледът им се плъзга по тялото му, пронизвайки преградата от пръст и камъни, която ги отделяше от демоните.
Времето течеше изключително бавно. Всички мускули на младежа се бяха схванали от напрежението, витаещо във въздуха. Един от шин-шините направи внезапно движение, карайки Джин да потръпне, но не те бяха причината за това. Съществото се върна при спътника си и те подновиха търпеливото си чакане. Тейн стисна зъби и се съсредоточи над мантрата си, опитвайки се да се успокои. Не постигна голям успех.
Изведнъж се чу нов звук — като че ли от движението на нещо тежко и тромаво. Шин-шините застинаха напрегнато. Послушникът беше чувал и друг път този звук, ала не можеше да го свърже с нищо в паметта си. Издаваше го някакво животно, но какво ли?
Протяжният рев на мечката разреши загадката, над която умуваше.
Шин-шините отново се колебаеха — нервното потропване на крайниците им издаваше реакцията им. Мечката изрева още веднъж, предните й крака тупнаха на земята и тя започна бавно да се приближава към тях. Демоните нададоха пронизителни писъци и започнаха да се поклащат напред-назад, опитвайки се да прогонят натрапника; той обаче неумолимо се движеше към тях, ръмжейки заплашително. В следващия момент животното се втурна с цялата си бързина надолу по склона, а шин-шините започнаха да съскат и пищят ядосано, но въпреки това неохотно се отдръпнаха от пътя му, напускайки терена. Само след миг от тях не бе останал и помен — бяха се върнали обратно в гората в търсене на изгубената си плячка.