Цената, която се плащаше за един Чаросплетник, всъщност беше доста висока и господарят му не спираше да я плаща чак до смъртта на мага. Ставаше дума за много пари, естествено, но тези пари отиваха не при самите Вещери, а при Майсторите в храмовете, които изработваха Истинските Маски, а те излизаха доста соленичко. Що се отнася до Чаросплетниците, всяко тяхно желание трябваше да бъде изпълнявано, всяка нужда — задоволявана, а всяка прищявка — реализирана. Освен това трябваше да се грижат за тях, когато те вече не можеха да се грижат сами за себе си.
Чаросплитането беше доста опасна работа. Всеки път, когато използваха своите сили, Чаросплетниците се приближаваха все по-близо до безумието, а в допълнение на това им трябваха и години, за да се научат да се справят със силите, бушуващи в Маските им. Ефектът от тези Маски обаче беше наркотичен. Върховните наслади на Чаросплетието отвеждаха тялото и съзнанието до главозамайващи висоти; ала когато Чаросплетникът се завръщаше от пътешествието си, го очакваше съответна странична реакция. Понякога тя се изразяваше в чудовищна самоубийствена депресия, понякога в истерия, понякога в безумна ярост или пък в неутолимо сладострастие. Нуждите на всеки Чаросплетник бяха различни и всеки от тях имаше различни желания, които трябваше да задоволява, ако не искаше да се обърне срещу себе си. Нито един аристократ обаче не желаеше това. Мъртвият Вещер не представляваше нищо повече от един страшно скъп труп.
Чаросплетниците бяха наемници, които продаваха услугите си на този, който им предложеше най-високата цена. Не можеше да се отрече обстоятелството, че веднъж закупени, те се превръщаха в образец за вярност към господаря си; никога не бе имало случай някой Чаросплетник да се е прехвърлил в друго семейство за повече пари. Най-предани обаче си оставаха на Адерач — големият планински манастир, който представляваше сърцето на тяхната организация. Чаросплетниците биха направили всичко за своите господари, дори биха убивали други Чаросплетници — не беше лесно човек да запази съвестта си след зверствата, които извършваха те, когато се връщаха от пътешествията си из Чаросплетието — но нямаше да направят нищо срещу Адерач или неговите интереси. Адерач беше най-големият манастир, в манастирите се пазеха ревниво вещерските камъни, а без вещерските камъни Чаросплетниците не струваха и пет пари.
Вирч стигна до вратата към покоите си, които се намираха високо в южния край на Цитаделата. Малко хора стъпваха там. Макар че ставаше дума за слуги, чиято работа беше да стоят близо до господаря си и да задоволяват всяка негова прищявка, бе много важно да запомнят, че е по-безопасно да се намират по-далеч от Чаросплетника, освен ако не беше крайно необходимо. Предпочитанията на Вирч бяха доста необичайни, ала бе съвсем в реда на нещата за един Чаросплетник да проявява все по-странни и извратени желания с течение на времето, докато се плъзгаше бавно, но неумолимо към бездната на лудостта.
Едно лято той бе развил истинска параноя да не стане жертва на обир, убеден, че шепнещите фигури възнамеряват да откраднат нещо от покоите му. Тази мисъл го загриза до такава степен, че скоро прерасна в истинска мания, довела до екзекуцията на няколко слуги, обвинени в кражбата на предмети, които така и не бяха съществували. След този случай Вирч забрани на прислугата да се доближава до стаите му; до тях се стигаше само посредством една врата, която през цялото време стоеше заключена и единствено той имаше ключ за нея. Зад тази врата се намираха владенията му, в които нито един прислужник не беше стъпвал от години.
Върховният Чаросплетник измъкна тежкия меден ключ, висящ около врата му, и отвори масивната врата в края на коридора. В същия миг нещо се стрелна покрай краката му и се понесе навън. Той се завъртя навреме, за да види една котка, чиято козина висеше на изгорени парцали. Вирч се намръщи под Маската. Въобще не си спомняше да е искал котка. Зачуди се какво ли бе направил с нея.
Старецът пристъпи в мрачните си покои и заключи вратата след себе си. Изобщо не усещаше вонята, която се носеше в помещението — тя идваше от прогнилата му плът, примесена с дузина други, също толкова зловонни миризми. Обедната светлина бе помрачена от спуснатите копринени завеси, потънали в прах и просмукани с дима на наргилето. Мъжът се заклатушка към главното помещение, където се намираше осмоъгълният басейн. Вирч се беше отървал от голото удавено момче, като бе поръчал цял казан риби-ножици, които бе пуснал в басейна. Те набързо се бяха справили с момчето, а впоследствие и със самите себе си, ала сега водата бе станала тъмночервена и в нея плуваха късчета разръфана плът. Обаче разложеният труп, който споделяше изтърбушеното му легло, беше още там, забеляза с отвращение Чаросплетникът. Започваше да го дразни. Скоро трябваше да предприеме нещо по въпроса. Засега обаче имаше по-важни задачи.