Баракс Зан бе сключил тайна сделка с Императрицата, че ще я подкрепи на утрешния съвет. Анаис знаеше, че беше по-добре да не прибягва до услугите на Вирч, освен в краен случай, и мъдро бе решила да не разчита на предаността му в тази ситуация. На Вирч му доставяше голямо удоволствие да наблюдава безсилието й, понеже единствено Чаросплетниците можеха да доставят светкавично известия на дълги разстояния, а тя не си правеше никакви илюзии относно позицията му по случая с Лусия. Императрицата все пак покани Баракс Зан да се срещне лично с нея в Цитаделата. Ала все пак това си бяха владенията на Вирч и зад тези стени ставаха малко неща, за които не узнаваше; ето защо той подслуша разговора им отдалеч, без заговорниците изобщо да заподозрат нещо нередно.
Анаис много разчиташе на подкрепата на рода Икати — това беше единственият начин да победи на утрешния съвет или поне да попречи на противниците си да станат открито враждебни. Вирч обаче имаше други планове. Той възнамеряваше да промени решението на Баракс Зан.
Начинанието си беше опасно, но какво пък — такива бяха и времената. Ако го разкриеха, щеше да се разрази истински скандал за Императрицата — което нямаше да е зле — ала това щеше да предостави на Анаис извинението, от което се нуждаеше, за да се отърве от него. Имаше правила, които пречеха на благородниците да прогонват Чаросплетниците, след като веднъж вече са ги взели при себе си, дори и да им причиняват главоболия, както неизменно ставаше; ала извършването на умишлен саботаж против волята на повелителя беше открито нарушение на тези правила.
Позицията на Чаросплетниците зависеше от това до каква степен господарите им можеха да им имат доверие. Аристократите негодуваха заради собственото си безсилие, вбесени, че не могат без Вещерите, и презираха грозните и първични нужди на кастата им, които трябваше да задоволяват; защото без тях цялата империя щеше да бъде безнадеждно осакатена. Това бе едно любопитно равновесие, странна симбиоза на взаимното отвращение; и все пак, въпреки цялата сила на Чаросплетниците, в обществото на Сарамир те не бяха нищо повече от инструменти в ръцете на благородниците, при които отиваха, и можеха да очакват всеки момент да бъдат захвърлени като вече непотребни сечива. Никой не се чувстваше в безопасност със създания, които бяха в състояние да разгадаят най-съкровените ти тайни, а после да ги изпеят на най-злия ти враг.
Чаросплетниците балансираха на острието на бръснача и ако се разбереше, че някой високопоставен Вещер като Вирч работи срещу интересите на господаря си, последствията за Адерач щяха да бъдат доста негативни. В случай че някой Чаросплетник беше заподозрян в липса на преданост към повелителя си, наказанието бе ужасно; а за своята сигурност Чаросплетниците разчитаха единствено на благородниците. Анаис с радост би си избрала нов Чаросплетник, а Вирч вече беше твърде немощен, за да оцелее без покровител.
„Бъди много предпазлив“, помисли си той, ала думите сякаш се изгубиха в блаженството на Чаросплетието.
Табакса не беше лесен противник, ето защо стратегията на Вирч разчиташе главно на подмолните действия. Баракс Зан или неговото куче-пазач изобщо не трябваше да разбират, че Върховният Чаросплетник е бил тук, ровейки се из мислите му, обръщайки ги срещу Императрицата.
Табакса бе оформил владенията си като мрежа от паяжини, чиито ефирни нишки се простираха в безкрайността. Това бе най-разпространената представа за Чаросплетието, предавана от учители на ученици, ала Вирч не можа да потисне неволния си трепет на страхопочитание при гледката.
Необятната шир на паяжината разрушаваше перспективата. Тя висеше в пълен мрак — пласт върху пласт се простираха под такива ъгли, които объркваха логиката, свързани с нишки, които се губеха толкова далеч в чернотата, че перспективата ги бе смалила до забвение. Това бе неимоверно по-сложно от обикновената геометрия на конструкцията на някой паяк; тук, неограничавани от физичните закони, паяжините се простираха под невъзможни ъгли, върху които очите отказваха да се съсредоточат, съединявайки се в абстракции, които просто не биха могли да съществуват извън Чаросплетието. Ефирни завеси от тънки мрежести воали се поклащаха лениво на студения вятър, носещ се като задгробен дъх от бездната. При всяко помръдване на гигантската конструкция се чуваше едва доловим звън.