„Всемогъщи духове!, помисли си ядосано. Нищо друго не може да се направи сега.“
Върховният Чаросплетник разкъса мрежата от аларми, оставяйки ги да висят като разнищени парцали зад него, и се вряза в огромното паякообразно туловище на своя противник. Светът му се раздели на невъобразимо множество от нишки, бушуваща, кипяща тъкан от възли и плетеници, и той се озова сред нишките, мъчейки се да ги контролира. Табакса също беше тук; Вирч усещаше бясната му съпротива. Той бе озадачен какво правеше Вирч във владенията му, ала същевременно изгаряше от желание да унищожи по-стария Чаросплетник. Никой не искаше да моли за пощада и двете страни се нахвърлиха неистово една върху друга.
Конфликтът се разигра по-бързо, отколкото съзнанието можеше да реагира. Всеки от тях потърси някаква пролука в другия, където пусна своите нишки и в един момент двамата се оказаха плътно приклещени един към друг, разплитайки това или онова, стигайки до задънени улици и лабиринти, завършващи с капани или примки. Всеки искаше да заблуди другия за достатъчно дълъг период, че да може да пробие защитата му, докато в същото време това водеше до отслабване на неговата. Владеещи до съвършенство нишките на Чаросплетието, те си нанасяха взаимни удари и ги парираха, настъпваха и отстъпваха, създавайки заплетени лабиринти за врага си, където да се изгуби, или пък разплитаха тъканта, за да отворят пролука в своя противник.
Накрая обаче опитът надделя и Табакса допусна грешка. Вирч му бе оставил един изкушаващ проход като примамка и той необмислено се хвана на въдицата; обаче пролуката беше без изход, а Вирч го дебнеше търпеливо. С бързина и ловкост, непознати сред Чаросплетниците, той мълниеносно изплете неразгадаем възел зад Табакса, впримчвайки го в капан. Табакса се опита да прескочи нишките и да излезе от клопката, но се натъкна на друг капан, после на трети и изведнъж се оказа твърде късно. Вирч вече беше далеч и дълбаеше през защитата му, а Табакса не можеше да се освободи навреме. Върховният Чаросплетник бе забелязал един протрит възел в стената на съперника си, разкъса го и се втурна вътре в съзнанието на по-младия Вещер, подобно на кука за месо, врязваща се в плътта на заклано добиче, закрепи се здраво и започна да го раздира…
Усещаше силата на шурналите кръвоизливи на врага си, докато отстъпваше, усещаше как тлеещите въглени на съзнанието на Табакса се връщат обратно в умиращото му тяло. В този миг той се гърчеше на пода в покоите си, а мозъкът му бе изтърбушен отвътре от силата на волята на Вирч. Върховният Чаросплетник се оттегляше, оставяйки агонията да избледнее далеч зад него, докато излизаше от Чаросплетието, следвайки нишките до собственото си тяло, ругаейки вбесено.
Очите му се отвориха в тъмната, мръсна стая, където се намираше тялото му. Той изкрещя ядосано, разкъсван от гняв, който никой обикновен човек не би могъл да изпита. Той бе проявил небрежност! Той, Вирч, Върховният Чаросплетник, бе уловен в капан, който би трябвало да избегне с лекота, който би избягнал с лекота само преди година. Какво му ставаше? Защо съзнанието му вече не спояваше мислите, знанията и инстинктите му, както беше едно време? Та той беше най-могъщият Чаросплетник в империята, а ето че се бе спънал в дребната хитринка на Табакса и поради тази причина беше принуден да го убие, за да защити собствената си самоличност. И дори не успя да се приближи до Баракс Зан. Провал — пълен провал!
Старецът се изправи изведнъж, надавайки още един вик под повърхността на Маската си. Вдигна неразпознаваемия труп от леглото си и го хвърли в кървавия басейн. Събори една кристална фигурка, служеща за украса, която изобщо не си спомняше да е виждал преди. Тя се разби на парчета на пода — цяло състояние, унищожено за секунда. Вирч се понесе като вихър из покоите си, трошейки и запращайки на земята всичко, което можеше да намери, пищейки като сърдито малко дете, докато накрая не се озова на земята. Пръстите му задраскаха бясно по плочките и той се успокои чак когато изпочупи ноктите си. Едва тогава болката го дари с моментно спокойствие, несигурно затишие в бурята.
Вещерът се отпусна на пода, дишайки задъхано, след което се изправи и се заклатушка към мундщука, инсталиран в стената, свързан посредством рупорна тръба с помещенията на личната му прислуга.
— Трябва ми дете! — изграчи той. — Каквото и да е! Трябва ми дете, а също и… торбата с инструментите. И храна! Искам месо ! Много месо!
Не изчака някой да му отговори. Вместо това се хвърли отново на пода и остана да лежи там, хлътналите му ребра се повдигаха и спадаха, а той тръпнеше похотливо в очакване. Не знаеше какво ще се случи, когато детето се озовеше тук. Никога не знаеше какво ще се случи. Ала бе сигурен, че ще му хареса.