— Пусни ме да вляза, Ксами — каза Мишани. — Изобщо не си ме виждала; никой няма да те обвини, ако ме хванат. Обещавам ти.
Ксами продължаваше да се колебае. После, не толкова от желание да я пусне, колкото защото се боеше да не ги види някой, тя отвори широко вратата. Посетителката влезе, а Ксами се шмугна навън и затвори портата след себе си.
Мишани се озова на тясна пътечка, над която се виеха лози, водеща към задната част на къщата — там се намираха помещенията на прислугата. Повечето от слугите — всъщност по-голямата част от обитателите на дома — в момента бяха в Цитаделата, понеже винаги, когато се касаеше за въпроси от държавен характер, благородниците обичаха да се перчат с целия си блясък и великолепие. Копанис обаче трябваше да е тук. Той бе учен, а не прислужник; Баракс Чел просто бе негов покровител.
Тази мисъл пробуди неприятни реминисценции за бащата на Кайку — Руито ту Макаима. Ако той имаше покровител, навярно щяха да имат поне откъде да започнат — някой, когото да заподозрат, някой, разполагащ с мотив да убие него и цялото му семейство. Сега обаче се намираха в задънена улица. Руито имаше рядката възможност да бъде финансово независим, за да преживява без нуждата от покровител. Той бе автор на няколко труда по философия, които се ценяха изключително много от ерудираните умове на империята, и му осигуряваха достатъчно голям доход, позволил му да откупи свободата си още преди години.
Мишани се запъти към задния вход. Не искаше да се промъква — вървеше така, все едно тя беше собственичката на имението, а дългата й тъмна коса се поклащаше около глезените й, докато пристъпваше. Тези слуги, които се намираха в къщата, щяха да са заети с домакинската работа и за щастие в момента никой от тях не беше навън. Това позволи на момичето да стигне незабелязано до задната врата.
Вътрешността на къщата бе обзаведена пестеливо — Чел се отнасяше към дома си по същия начин, по който се отнасяше и към удоволствията си — те трябваше да са достойни за уважение и с тях не биваше да се прекалява. На горния етаж се намираха стаите на членовете на семейството и покоите, където се съхраняваха фамилните ценности. Нямаше никакъв шанс да се качи там — те винаги бяха строго охранявани. Кабинетът на Копанис беше на приземния етаж, близо до задната част на дома. Осланяйки се на късмета си и на Шинту — богът на сполуката, — тя пое по широкия коридор, надявайки се никой да не се изпречи на пътя й.
Очевидно Шинту беше благосклонен към нея, защото момичето стигна до кабинета, без да срещне някого по пътя си. Беше странно, че има врата, вместо завеса, но явно възрастният учен ценеше своето уединение. Девойката похлопа на вратата. Тя се отвори веднага, сякаш обитателят на стаята само дебнеше от другата страна да изненада този, който дръзнеше да наруши спокойствието му.
Изражението на лицето му се промени от раздразнение към неподправено учудване, когато забеляза кой стои на прага. Преди старецът да съумее да каже нещо, тя сложи пръст на устните си и се шмугна вътре, затваряйки вратата след себе си.
В кабинета на Копанис царуваше адска жега, въпреки отворените капаци на прозорците, които трябваше да пропускат прохладния ветрец отвън. В него имаше ниска маса, обсипана със свитъци и ръкописи, както и множество украшения, които контрастираха с останалата част на къщата. Изваяна ръка, череп със стъклени бижута вместо зъби, статуетка на Нарис, богът на учените и син на Исисия, богинята на мира, красотата и мъдростта. Навсякъде цареше страшен безпорядък, който свидетелстваше както за разсеяността, така и за разностранните интереси на човека, обитаващ тази стая.
— Леле, леле! — възкликна той. — Господарката Мишани, дъщерята на един от най-новите врагове на моя господар. Предполагам, че някаква много важна работа ви води насам, след като сте се осмелили да дойдете сама тук, решавайки да да пропуснете срещата на Съвета с Императрицата.
Мишани изгледа стария човек с вътрешна усмивка, която обаче не се появи на лицето й. Той винаги е бил схватлив, този изпит, мършав, спаружен като орех учен. Дрехите му сякаш висяха на кльощавата му фигура, ала очите му си бяха все тъй пламтящо ярки и той бе способен да разбие на пух и прах дори двойно по-младите от него наперени интелектуалци.
Момичето реши да мине директно към въпроса и извади маската.