— Благоден, Кайку — каза Асара, без да поглежда към нея. — Тази сутрин отидох до къщата и се опитах да спася това, което мога. — Тя й подхвърли вързоп дрехи. — Не беше останало много, ала дъждът бе потушил пламъците, преди да погълнат всичко. Имаме храна, дрехи и достатъчно пари.
Девойката се изправи и се огледа. Вече не се намираха насред онзи вир. Седяха в някаква падина, където почвата беше песъчлива и осеяна с камъчета, а растителността бе оскъдна, като изключим няколкото храста в съседство. На върха на долчинката растяха дървета, чиито силуети контрастираха на фона на заслепяващата слънчева светлина, а до ушите й достигаха успокояващите звуци на гората. Дали Асара я бе донесла тук?
Първото нещо, което забеляза, беше, че гривната й липсва.
— Асара! Гривната на баба! Сигурно е паднала и… се е…
— Спокойно. Аз я взех. Предложих я като дар на Великия ипи, задето ни осигури закрила.
— Но баба ми подари тази гривна за осмата ми жътва! — извика момичето. — Никога не съм я сваляла от ръката си!
— Смисълът на дара е да пожертваш нещо ценно за теб — каза равнодушно прислужницата. — Великият ипи спаси живота ни. Нямах нищо, което да му дам, ала ти имаше.
Кайку я изгледа смаяно, но жената се направи, че не забеляза. Вместо това махна с ръка към заобикалящия ги пейзаж.
— Помислих си, че не е добра идея да палим огън на полянката на Великия ипи, ето защо те преместих тук.
Главата на девойката клюмна. Бе твърде изтощена, за да протестира повече. Асара я изгледа безмълвно.
— Трябва да узная — промълви Кайку. — Семейството ми…
Прислужницата остави настрана лъжицата, която използваше, за да разбърква съдържанието на гърненцето, и застана на колене пред момичето, хващайки я за ръцете.
— Всички са мъртви.
Девойката усети как в гърлото й се надига буца, но кимна, за да покаже, че разбира смисъла на казаното.
— Какво се случи?
— Не би ли предпочела първо да хапнеш нещичко, за да се подкрепиш?
Кайку вдигна глава и погледна Асара право в очите.
— Трябва да узная — повтори.
Жената пусна дланите й.
— Повечето бяхте отровени — рече тя. — Ти умря, докато спеше. Подозирам, че го е направил някой от кухненските слуги, но не мога да съм сигурна. Който и да е бил, не си е свършил добре работата. Баба ти изобщо не вечеря онази нощ, ето защо бе още жива, когато се появиха шин-шините. Предполагам, че някой е изпратил демоните, за да убият слугите и по този начин да заличат всички доказателства. Без свидетели престъплението щеше да остане неразгадано. — Тя се намести по-удобно на хълбоците си.
— Кой? — попита момичето. — И защо?
— Нямам отговор на тези въпроси — призна жената. — Засега.
Асара се изправи и се върна при гърненцето, от време на време обръщайки рибата. След малко девойката наруши мълчанието.
— Аз умрях ли, Асара? От отровата?
— Да — отвърна й прислужницата. — Аз те върнах обратно.
— Как?
— Откраднах дъха на друг човек и го пуснах в теб.
Кайку си спомни за Кария, другата й прислужница, която бе видяла да лежи бездиханна на пода в спалнята си.
— Как е възможно това? — прошепна, страхувайки се от отговора.
— Има много неща, които още не разбираш, Кайку — отговори жената. — Аз съм едно от тях.
Момичето започваше да осъзнава това. Асара винаги бе изглеждала като перфектната прислужница — тиха и покорна, умела в сресването на косите и избора на дрехите, на нея винаги можеше да се разчита. Девойката я харесваше повече от по-своенравната Кария и често си говореше с нея, споделяше й тайни или си играеха заедно. Обаче в отношенията им винаги имаше някаква граница, която не прекрачваха; преграда, която не им позволяваше да станат наистина близки. Негласното разбиране, че двете принадлежаха към различни касти. Кайку имаше благороден произход, а Асара — не, и поради тази причина едната имаше задължението да служи и да се подчинява на другата. Така стояха нещата в Сарамир, и то открай време.
И ето че сега момичето осъзнаваше, че последните две години се е заблуждавала. Това не беше човекът, когото тя си мислеше, че познава. Тази Асара имаше ледено хладнокръвие и нерви от стомана. Тази Асара бе спасила живота й, отнемайки друг на негово място, беше изгорила къщата им, бе й отнела най-съкровения й подарък от баба й и го беше дала на някакво дърво. Тази Асара я бе спасила от демоните.