Пръстите на Майстора на меча се стегнаха върху ръката на момичето и когато
заговори, беше на прецизния и елегантен японски от неговата младост. – Но тя не е
мъртва – рече той яростно. – Дори Архонтката не би могла да убие Ифа от
Сенките. Преди два века тя с лекота си проби път през Сенкоцарството на
Дзигоку5, когато бях отвлечен от слугите на Шинигами, Бога на смъртта. Тя ме
откри, и аз ще я открия. – Той помълча и добави: – Също както ти ще откриеш и
спасиш брат си.
Софи кимна. Щеше да намери Джош и да го спаси, независимо от всичко.
– Да, така е. Какво трябва да направя? – попита тя, без да се усети, че отговаря
на съвършен японски.
– Последвай ме – каза Нитен и се запромъква през бързо оредяващата тълпа
надолу по булеварда към Ломбард Стрийт.
Софи се затича след него, като гледаше да не изостава. Не искаше да го изгуби в
тълпата. Нитен се движеше с лекота сред туристите и зяпачите, без дори да ги
докосва.
– Къде отиваме? – Тя трябваше да вика, за да бъде чута през шума на
събиращите се пожарни и полицейските сирени.
– Да видим Цагаглалал6.
– Цагаглалал – повтори момичето и името задейства спомените на Вещицата от
Ендор. – Тази, която наблюдава.
5Адът в японската митология. – Б. пр.
6Персонаж от индианските митове. – Б. пр.
Глава седма
– Запази гнева си за онези, които го заслужават – тросна се Пернел Фламел. –
Съпругът ми не е виновен.
– Той е катализаторът – рече Прометей.
– Неговата роля винаги е била такава. – Пернел седеше на задната седалка на
колата, а Никола бе проснат до нея. Тя галеше челото на съпруга си. Алхимика се
намираше в несвяст, кожата му бе пепелява, а бузите му бяха нашарени със
спукани вени и пурпурни петна. Торбичките под очите му имаха цвят на синина и
всеки път, когато ръката £ поглаждаше темето му, под пръстите £ се отделяха
къси косъмчета. Никола лежеше неподвижно, дишането му бе толкова леко, че
едвам се долавяше. Единственият начин Вълшебницата да разбере, че е още жив,
бе да допре пръсти до шията му и да усети слабия пулс.
Никола умираше и тя чувстваше...
Тя чувстваше...
Пернел поклати глава; не бе сигурна какво изпитва. Беше срещнала този мъж и се
бе влюбила в него в средата на четиринайсети век в Париж. Бяха се оженили на
осемнайсети август 1350-а и тя вероятно можеше да преброи на пръстите на
едната си ръка месеците, през които са били разделени в последвалите столетия.
Пернел беше десет години по-възрастна от Никола и той не бе първият £ съпруг,
макар че едва след сто години брак му каза, че е вдовица.
Беше го обикнала в мига, в който го срещна, и все още го обичаше, така че със
сигурност би трябвало да се чувства по... със сигурност би трябвало да се чувства
по-разстроена... ядосана... натъжена, че той умира.
Но не чувстваше това.
Чувстваше... облекчение.
Кимна несъзнателно. Изпитваше облекчение, че всичко свършва.
Книжарят, който бе станал алхимик – почти случайно, – я бе научил на изумителни
неща и £ бе показал чудеса. Бяха пътували из този свят и съседните Сенкоцарства.
Заедно се бяха сражавали с чудовища и твари, които не би трябвало да
съществуват извън кошмарите. И макар че си бяха създали много приятели –
човеци и безсмъртни, някои Древни и дори неколцина Потомци, – горчивият опит ги
бе научил, че могат да разчитат само един на друг. Можеха да имат пълно доверие
само един на друг. Пръстите на Пернел нежно проследиха очертанията на скулите и
челюстта на съпруга £. Ако той умреше сега, щеше да умре в обятията £ и фактът,
че тя нямаше да живее много след него, я утешаваше донякъде, защото след
повече от шестстотин години заедно тя не мислеше, че би понесла живота без
Никола. Но той все още не можеше да умре – тя не би го позволила, би направила
всичко по силите си, за да го опази жив.
– Извинявай – каза внезапно Прометей.
– Няма за какво да се извиняваш – отвърна Пернел. – Скатах бе права: смъртта и
разрухата са ни следвали през вековете. Хора са умирали заради нас – умирали
са, за да ни спасят, да ни предпазят; умирали са, защото ни познават. – Лицето £
изведнъж се сгърчи от болка. През годините тя бе изградила черупка около себе си,
която да £ пречи да усеща смъртта и страданията, но понякога – като сега –
черупката се пропукваше и тя изпитваше вина за всяка една загуба.
– Обаче вие сте спасили много хора, Пернел, толкова много.
– Знам това – съгласи се Вълшебницата, вперила очи в лицето на Никола. – Ние