отстрани по главата и шлемът му отхвръкна във въздуха.
На безсмъртните човеци в рукма виманата им трябваха няколко мига, за да го
познаят. Бяха го виждали само стар и дрипав, безпомощен и умопобъркан, но ето
че сега той стоеше пред тях в цялото си величие – цар Гилгамеш, който се смееше
гръмогласно, озъбен и окървавен, водейки безнадеждна битка. Още анпу се
спуснаха по въжетата от увисналата във въздуха рукма.
Скатах скочи от мястото си.
– Свали ни там!
– Правя каквото мога – промърмори Прометей.
Зад тях флотата от вимани се приближаваше.
– Приближи ни и ще скоча – каза Сянката. Измъкна двата къси меча от ножниците
на гърба си.
– Не – спря я Сарацинския рицар. Посочи към рукмата над кулата. – Застани над
нея. Ще се спуснем по същите въжета.
Шекспир откопча колана си.
– Аз не съм воин – каза той на Прометей. – Но ти си. Покажи ми какво да правя и
ще се опитам да задържа тази каляска на място.
Прометей плъзна рукмата почти точно над другата, която висеше над кулата.
Още преди да успее да я разположи както трябва, Скатах скочи през вратата
върху намиращия се три метра по-надолу кораб. Удари се тежко в него и се
претърколи на крака. Снайперистът анпу подаде глава през отвора, чудейки се
какъв е този шум. Скатах го хвана за гърлото, измъкна го навън и го запрати в
бездната. Онзи изпищя, докато падаше към морето.
– Изглежда, не всички са неми – промърмори тя.
Хвана се за висящите въжета, уви ръката и крака си около едното и се спусна на
площадката долу, точно насред стреснатите анпу.
– Аз съм Скатах! – извика тя и мечовете £ засвистяха, изтласквайки анпу пред
нея. – Наричат ме Убийцата на демони и Създателката на крале. – Трима от
кучеглавите воини я нападнаха едновременно. Тя се наведе, посече единия,
блъсна друг върху оръжието на другаря му и изтика трети към ръба на
площадката. – Наричат ме Девата-воин и Сянката. – Биеше се с крака и юмруци, а
мечовете £ бяха като свистящи продължения на ръцете £. – Днес добавям към
титлите си и Убийцата на анпу.
Потресените анпу отстъпиха, оставяйки Скатах сама с Гилгамеш.
– Радвам се да те видя отново, стари приятелю. Беше великолепен.
Воинът я изгледа озадачено със сините си очи.
– Познаваме ли се?
Анпу се хвърлиха в атака, надавайки ужасяващия си боен вик.
– Не бива да влязат – каза Гилгамеш. Изпъшка, когато един копеш се строши в
нагръдника му. – Авраам в момента довършва Книгата.
Мечът на Скатах разсече друг копеш надве, после замахна към воина, който го
държеше. Анпу изпищя и отлетя настрани.
– Сама ли дойде? – попита Гилгамеш.
В този момент четири фигури се спуснаха по въжетата в мелето.
Девата-воин се усмихна.
– Доведох няколко приятели.
Паламед хвана двама анпу – по един във всяка ръка – и ги изхвърли от
площадката, докато ослепително бързият меч на Жана изтласка друг през ръба.
Сен Жермен се биеше с две дълги ками и бе толкова бърз и подвижен, че нямаше
начин някой да се защити срещу атаката му. Прометей използва подобните си на
чукове юмруци, за да си пробие път до Гилгамеш.
– Приятелю, ранен ли си? – попита той.
– Това са само драскотини.
Скатах изтласка и последния анпу през ръба.
– Хайде да се махаме оттук и... – започна тя, но Прометей я хвана и я събори на
земята – точно когато две топки тонбогири изтрещяха в кристалната стена над
главата £ – ...да влизаме вътре – довърши Скати.
Те се хвърлиха към вътрешността на кулата, докато около тях дрънчаха и пищяха
тонбогирита.
Посрещна ги красива млада жена в бяла керамична броня, хванала два копеша.
Щом видя непознати да минават през вратата, тя грациозно зае бойна поза, но се
отпусна, когато Прометей и Гилгамеш се шмугнаха вътре.
– Нека ви запозная със сестра си, Цагаглалал – каза гордо Гилгамеш. – Ако анпу
бяха успели да се промъкнат покрай мен, тя щеше да е последната защитна линия
на Авраам.
– Знаех си, че ще дойдеш, Прометей – каза младата жена с големите сиви очи.
Притисна ръка към бузата му и прошепна: – Радвам се, че си в безопасност.
– Съжалявам, че се забавих. – Древния кимна към една странична врата. – Той
свършва ли вече?
– На последните няколко реда е – рече Цагаглалал.
Скатах рискува да хвърли поглед навън.
– Шекспир им е като на тепсия – каза тя.
Докато се бяха сражавали с анпу, флотата от вимани се бе приближила. Рукмата,
управлявана от Шекспир, се намираше под непрекъснат обстрел. Целият кораб бе