осеян с дупки и докато гледаха, се чу внезапен трясък и от върха на лявото крило
бликна черен дим, а виманата се наклони под остър ъгъл.
Паламед се обърна да се втурне навън.
– Трябва да... – започна той, но Прометей и Сен Жермен го издърпаха назад, а в
същия миг тонбогирита обсипаха рамката на вратата, където бе стоял току-що, и я
направиха на парчета.
Върху рукмата се видя внезапно движение и се появи Шекспир, който излизаше от
куполовидния покрив. Докато тонбогиритата късаха парчета от кораба около него,
той изпълзя на наклоненото триъгълно крило, после разпери ръце и се плъзна, за
да падне на другата рукма отдолу. Пъхна се в отвора на виманата и след миг се
показа отново, хванал тонбогири-пушката на анпу.
– Той никога през живота си не е стрелял – каза Паламед. – Оръжията го
отвращават.
Докато говореше, всички видяха как Шекспир опря пушката на рамо и дръпна три
пъти спусъка.
Две от атакуващите вимани загубиха контрол и се блъснаха в две други. Четирите
пламтящи кораба рухнаха в морето.
– Но пък Уил винаги е бил пълен с изненади – добави Паламед.
Шекспир стреля пак и пак, и унищожи още два кораба. Единият от тях се блъсна в
кристалната кула и цялата сграда заехтя като камбана.
Но бяха пристигнали още много вимани и напред излязоха по-големите бойни
кораби рукма и продълговатите вимани.
– Тези ще са въоръжени – каза Прометей. – Ще го свалят, а после ще насочат
оръжията си към нас.
– Можем да се опитаме да дотичаме до въжетата, да се качим във виманата и да
отлетим... – каза Скатах.
– Ще ни избият, докато се катерим. Освен това – добави той – Авраам не може
да се катери.
Сен Жермен рискува да хвърли бърз поглед навън. Шекспир бе отвлякъл
вниманието на снайперистите.
– Мисля, че се задават още проблеми.
Те се струпаха около вратата и се втренчиха в смрачаващото се небе. Беше
пристигнала още една вимана, тънък кристален кораб, който изглеждаше лъскав и
нов. Залязващото слънце обагряше едната му страна в топло златисто, оставяйки
другата почти напълно прозрачна.
– Е, кой е този новодошлият? Командирът на флотата ли? – попита Скатах.
Прометей се намръщи.
– Никога не съм виждал подобен кораб. Само член на някой от управляващите
кланове може да има нещо такова – вероятно Атон или Изида. Атон не би го
направил – не би тръгнал срещу Авраам. Но анпу са създания на Анубис, а това
кучеглаво чудовище се намира до голяма степен под властта на майка си. Би
направил всичко, което тя му каже. Който и да е, обаче – поклати глава той, – едва
ли идва с добро.
Редица от малки точици проблеснаха по ръба на кристалния кораб и дузина
вимани, включително една от рукмите, избухнаха в пламъци.
– А може и да греша – призна Прометей.
Кристалната вимана прелетя покрай тях и те за миг зърнаха кой я пилотира.
Маретю им махна за поздрав с куката си, преди да се вреже в сърцето на
флотилията. Почти веднага дузина съдове разцъфнаха в пламъци и във
флотилията настъпи хаос. Вимани се блъскаха във вимани, мъчейки се да избягат.
Малкото кораби с оръжия се опитаха да ги насочат към кристалната вимана, но тя
бе твърде бърза и те улучваха само своите съюзници.
Маретю мина през флотилията отново и отново, като се целеше в рукма виманите
и продълговатите кораби и ги пращаше горящи в морето долу.
Когато флотилията най-после се пръсна, бяха останали по-малко от половината.
Никой от по-големите кораби не бе вече във въздуха, а морето и скалите около
кристалната кула бяха осеяни с ярък метал и тъмни отломки.
Маретю приближи кристалната вимана до площадката и кацна. Остана да седи
неподвижно вътре.
Скатах бе първата, изскочила през вратата. Прекоси площадката, заобикаляйки
парчета метал и керамика от свалената рукма. Когато стигна до кристалния кораб,
надзърна вътре, после кимна и се извърна. Бе видяла как Маретю седи, закрил очи
с дясната си длан, а раменете му се тресяха, и тя разбра, че плаче за смъртта и
унищожението, които е причинил. Девата-воин знаеше, че това бе необходимо и той
без съмнение бе спасил живота им. Но в този момент, когато го видя как ридае за
стореното, почувства по-голямо доверие към него откогато и да било. Разбра, че
какъвто и да е той, не е изгубил своята човечност.
Глава петдесет и втора
Черния ястреб приближи моторницата до пристана и майсторски хвърли въжената