която някога съм срещал. Светът ще бъде едно по-бедно място без теб. Дала си
много на човеците и те не са ти се отплатили подобаващо. Но аз имам дар за теб.
Той е от две части и ще споделя първата с теб сега. Втората част... е, тя може би
ще трябва да почака друго място и друго време. Ето го моят дар: сестра ти е жива.
В момента е затворена в едно Сенкоцарство с Архонтката Коатликуе. Трябва да
знаеш, че тя отиде там доброволно, жертвайки себе си, за да бъдеш ти в
безопасност.
Сянката преглътна тежко. Дланите £ се отваряха и свиваха в юмруци. Кожата £
бе с цвят на тебешир, а очите £ пламтяха в зелено.
– Ти си единствената £ надежда за спасение. Помни това. Нека то те крепи, дори
когато всичко изглежда загубено. Ти трябва да оцелееш.
Скатах кимна.
– А сега е време да вървите – завърши Авраам. – Върнете се в Дану Талис и
унищожете този свят. – После, също толкова тихо, колкото се бе появил, той се
обърна и с Цагаглалал и Гилгамеш от двете си страни, изчезна обратно в кулата.
Без да каже и дума, Прометей се покатери по висящото въже в рукма виманата.
Корабът потрепери, а после се спусна бавно, докато се изравни с ръба на
площадката. Един по един, четиримата безсмъртни минаха по крилото и влязоха
вътре.
Остана само Скатах. Беше се обърнала с лице на юг, където светлините на
далечния град Дану Талис озаряваха облаците. Смяташе се, че нейният клан,
Вампирския, е неспособен на истински чувства и със сигурност не може да плаче,
но тогава защо бузите £ бяха мокри? Това трябваше да са пръски от морето далеч
долу, реши тя. Скатах ги избърса, обърна се, качи се на крилото и се шмугна в
кораба.
– Да вървим – каза тя, докато си слагаше колана. – Да приключваме с тази
работа. Имам сестра за спасяване.
Глава петдесет и пета
– Никога по-рано не съм бил тук – призна Никола Фламел. Спря и погледна
надписа над главата си.
Кей 14
– О, Никола, казах ти, че трябва да излизаш по-често от книжарницата. – Пернел
хвана съпруга си подръка, докато минаваха през масивния сив портал към новия
кей. – Отворен е от близо година. И е едно от любимите ми места в града.
– Никога не си ми казвала – рече той. Звучеше изненадано.
– Значи дори след толкова много години все още можем да се изненадваме един
друг – подразни го тя.
Той се наведе и я целуна бързо по бузата.
– Дори след толкова много години – каза той. – Е, просветли ме тогава – колко
често идваш на това място?
– Може би пет-шест пъти седмично.
– О, нима?
– Всяка сутрин, щом излизах от книжарницата, обикновено се спусках до
„Ембаркадеро“, за да се разходя покрай морето, и стигах до края на този кей. Къде
мислеше, че съм по това време?
– Мислех, че си отскочила отсреща за кафе.
– Чай, Никола – каза Пернел на френски. – Аз пия чай. Знаеш, че мразя кафе.
– Мразиш кафе ли? – попита Никола. – Откога?
– Само от около осемдесет години.
Никола премигна и бледите му очи отразиха синевата на морето.
– Това май го знаех..
– Нарочно ме дразниш.
– Може би – призна той. Загледа се по кея. – Хубав е. И е дълъг.
– Пет метра широк и се подава на сто деветдесет и четири метра в морето – каза
тя многозначително.
– Аха – кимна разбиращо Фламел. – Номерът ще е да попречим на Лотан да
излезе на брега.
– Стъпи ли на сушата, загубени сме – каза Пернел. Посочи наляво, където
Алкатраз бе скрит зад извивката на залива. – Теченията около острова са много
бързи. Всичко, което влезе във водата, ще бъде отнесено насам. Не мога да си
представя, че ще излезе някъде по-нагоре по брега.
– Ако го стори... – започна Никола.
– Ако го стори, ще се справим с него – довърши Пернел. После се усмихна, за да
смекчи суровия тон на думите си. – Ако течението го отнесе оттатък моста, има
немалък шанс да се озове от другата страна на залива, в Аламеда, може би. Да
стигнем дотам по това време на следобеда, при натовареното движение, ще бъде
трудно. Би могъл да нанесе огромни щети, преди да се доберем до него.
– Значи трябва да се погрижим да спре тук – каза той.
– Точно така. Е, ти ме помоли да те заведа колкото се може по-близо до водата.
Предполагам, че имаш план?
– Любов моя, аз винаги имам план.
Зад тях се чуха стъпки и те се обърнаха. Прометей и Нитен се приближиха
забързано. И двамата бяха нарамили въдици. Слабият японец се усмихна.
– Не го питайте колко ни струваше да вземем тези неща под наем – каза той.