възпирахме Тъмните древни, пречехме на Дий и Макиавели и останалите като тях в
продължение на векове. – Тя се извърна в седалката да погледне към кълбящото
се нищо, което се приближаваше все повече към колата. – И работата ни още не е
довършена. Прометей, не можеш да позволиш да умрем тук.
– Не мога да карам по-бързо. – Лъскава пот с цвят на кръв покриваше лицето на
Древния. – Ако можех да задържа света само още няколко мига... – Отвън
облаците с мирис на сол се сгъстиха, обгръщайки колата във влажен пашкул, и
Прометей пусна чистачките, за да избършат предното стъкло. – Почти стигнахме –
каза той и в този миг излязоха от Сенкоцарството и се озоваха в Пойнт Рейес.
Мъглата се вдигна и светът избухна в болезнено ярки цветове. Древния удари
спирачки и тежкият джип спря с приплъзване на черния път. Прометей изключи
двигателя и излезе от колата. Подпря се с една ръка на покрива и се обърна да
погледне към мъгливите талази, които се кълбяха и стелеха, избледнявайки до
ефирни струйки.
Бе прекарал цяла вечност в създаването на този свят, в оформянето му. Той бе
част от него. Но сега Сенкоцарството му потъваше в нищото, а аурата му бе
толкова изтощена, а спомените му оголени и разпокъсани от кристалния череп, че
той знаеше, че никога няма да успее да го създаде наново. За миг мъглата се
разтвори, позволявайки му да зърне за последен път своето прекрасно и ведро
Сенкоцарство...
А после то изчезна.
Прометей се качи отново в колата и се обърна да погледне към Пернел и Никола.
– Значи краят е близо? Авраам говореше за това време.
– Близо е – каза Пернел, – но още не е дошъл. Има още едно нещо, което трябва
да сторим.
– Ти винаги си знаела, че ще свърши така – рече Прометей.
– Винаги – каза тя уверено.
Древния въздъхна.
– Притежаваш Прозрението.
– Да – съгласи се Пернел, – но има и още нещо. За част от това ми разказаха. –
Тя погледна към Прометей и зелените £ очи блестяха в сенките. – Бедният ми
Никола. Той никога не е имал истински шанс: съдбата му бе предопределена от
мига, в който едноръкият мъж му продаде Сборника. Тази книга промени насоката
на живота му – на живота и на двама ни, – а ние заедно променихме хода на
човешката история. Когато бях още дете, преди Никола изобщо да бе роден,
същият човек, който по-късно щеше да му продаде книгата, ми позволи да видя
бъдещето си и бъдещето на света. Не твърдо установеното бъдеще, а едно
възможно бъдеще, една от многото възможности. И през годините съм гледала как
голяма част от тези възможности се сбъдват. Едноръкият мъж ми каза какво
трябва да се случи – какво трябва да направя, какво трябва да направи бъдещият
ми съпруг, – ако искаме човешката раса да оцелее. Той е бил кукловодът в
продължение на хилядолетия и ни е побутвал, движил, насочвал – всички нас – към
тази точка. Дори теб, Прометей.
Древния поклати глава.
– Не мисля.
– Да, дори и теб. Кой мислиш, че подтикна твоя приятел Сен Жермен да открадне
огъня от теб; кой мислиш, че го научи на неговите тайни?
Древния отвори уста да заговори, но я затвори, без да каже нищо.
– Мъжът с куката ми каза, че е присъствал на началото и ще присъства и на края.
– Пернел се приведе напред. – Ти си бил там, Прометей; бил си на Дану Талис за
Последната битка. Той твърди, че също е бил там – трябва да си го видял.
Прометей поклати бавно едрата си глава.
– Не си го спомням. – Усмихна се тъжно. – Кристалният череп погълна моите най-
стари и най-ранни спомени. Съжалявам, Вълшебнице, но не помня нищо за човека с
куката. – Усмивката му помръкна, заменена от горчивина. – Но още преди черепът
да ми отнеме спомените, много неща от онзи ден ми се губеха или бяха объркани.
– Не го ли помниш – яркосини очи, сребърна кука на мястото на лявата му ръка?
Прометей поклати отново глава.
– Съжалявам. Помня лицата на добрите приятели, които изгубих, макар вече да
не помня имената им. Помня онези, които се възправиха срещу мен, и онези, които
убих. – Той се намръщи и гласът му стана тих и далечен. – Помня писъците и
виковете, звуците на битката, трясъка на метал, мириса на древна магия. Помня, че
имаше огън в небето... а после светът се разцепи и морето нахлу с рев.
– Той е бил там.
– Онова беше Последната битка, Вълшебнице. Всички бяха там.
Пернел се облегна в седалката.
– Когато го срещнах за първи път, бях почти дете. Попитах го за името му. Каза,