че го наричат Маретю – рече тя тихо.
– Това не е име. Прозвище е: означава смърт. Но може да означава също и мъж
– каза Древния, превеждайки старата дума.
– Мислех, че е Древен...
Прометей се намръщи, изненадан от внезапно появилите се късчета от спомени.
Пръстите му се впиха в облегалката.
– Маретю – промърмори той и кимна. – Смърт.
– Помниш ли го?
Той поклати глава.
– Сенки на спомени. Маретю не бе един от нас. Не беше нито Древен, нито
Потомък, нито пък Архонт или Предтеча. Той беше – и още е – нещо повече и по-
малко от всички нас. На мен ми се струва, че е човек. – Прометей се извърна и
отпусна големите си ръце върху волана. – Къде искаш да отидеш, Вълшебнице?
– Закарай ме при Цагаглалал.
Глава осма
– Боже, как смърди тук долу! – Били Хлапето кихна силно. – Ама наистина
смърди! – Притисна с длани насълзените си очи и кихна отново.
– Всъщност не е чак толкова зле. Помирисвал съм и по-лоши неща – каза тихо
Николо Макиавели.
Двамата стояха в един тунел дълбоко под затвора Алкатраз. От ниския таван
капеше вода и малки вълнички се плискаха около глезените им. Въздухът вонеше
на гниеща риба и водорасли, примесени с острия мирис на птичи курешки и
прилепово гуано. Единствената светлина идеше от отвора високо над главите им,
яркосин правоъгълник сред чернотата.
Високият елегантен мъж в прашния костюм си пое дълбоко дъх.
– Всъщност напомня ми за дома.
– За дома ли? – Били се закашля. Извади шарена червена кърпа от задния джоб
на джинсите си и я върза върху устата и носа си. – Да не би домът ти да смърди
като тоалетна на диви животни?
Зъбите на Макиавели проблеснаха в мимолетна усмивка.
– Е, Рим и Венеция – ах, сладката Венеция – през петнайсети-шестнайсети век си
бяха миризливи... макар и не толкова като Париж през осемнайсети век или Лондон
в средата на деветнайсети. Бях там през 1858-а: въздухът бе толкова зловонен, че
не можеше да се диша. Наричаха го Голямата смрад.
– Не мога да кажа, че това ми допада – рече Били. – Аз харесвам свежия въздух,
и то в големи количества. – Той щракна с пръсти и вонящият въздух се изпълни с
екзотичния аромат на червен пипер. Ефирна струйка тъмночервен дим се уви около
краищата на пръстите му, а после от дланите му се издигна кълбо от прозрачен
червен огън, което се залюля на височината на главата. Подскачаше и се рееше
като сапунен мехур, тласкан от соления морски въздух, който свиреше в тунела. –
Един шаман на апачите ме научи на това – каза гордо Били. – Не е зле, а?
– Никак не е зле. – Макиавели събра длани и миризмата на аурата на Били бе
пометена от силна змийска воня. Лумна ярка бяла светлина, която огря тунела и
всяка неравност на релефа се открои ясно. Червеният мехур се пукна. – А моят
господар Атон ме научи на това – каза италианецът.
Били Хлапето бързо потърка ръце и нишки от пурпурночервената му аура
закапаха във водата около глезените му.
– Хубаво е – призна той с приглушен от кърпата глас.
Макиавели хвърли кос поглед към младежа.
– С тази кърпа приличаш на бандит.
– Мисля, че ми приляга.
Двамата мъже, единият в съсипан костюм и скъпи италиански обувки, а другият в
джинси и износени ботуши, зацапаха по коридора. Бялата светлина ги последва и
червенооки плъхове се разбягаха пред нея, за да се скрият в тъмното.
– Мразя плъхове- промърмори Били.
– В някои случаи могат да са полезни – каза тихо Макиавели. – От тях излизат
чудесни шпиони.
– Шпиони ли? – Били Хлапето се спря. Изглеждаше объркан. – Шпиони?
Италианецът бе продължил напред, но сега също спря и се обърна към Били.
– Никога ли не си гледал през очите на някое животно?
– Не. Една шаманка от племето навахо ми разправяше, че можела да гледа през
очите на орел, но не бях съвсем сигурен дали да £ вярвам, докато веднъж не ми
каза, че на петдесет километра един шериф събира потеря за мен. Каза, че ще са
им нужни два дена да ме намерят. И след два дена наистина ме намериха.
– Да пращаш волята си в някое животно – или даже човек – е доста просто нещо.
Господарят ти на нищо ли не те е научил?
Били килна глава на една страна.
– Май не. – После добави тихо, почти срамежливо: – Мислиш ли, че ти ще можеш
да ме научиш?
Италианският безсмъртен погледна изненадано американеца.
– Да те науча?
Били се размърда неловко.
– Е, живял си доста. Ти си... ами, от Средновековието. Това си е сериозна