възраст.
– Благодаря.
– А и вие, европейците, всичките сте били обучавани от древните си господари...
– Твоят господар, Кетца... Кеца...
– Кетцалкоатъл – довърши Били.
– Той е също толкова стар като моя господар. Кетац... Кецта...
– Наричай го Кукулкан.
– Кукулкан е Древен с огромна мощ. Ти го чу: бил е на Дану Талис при потъването
му. Може да те научи на чудеса. На много, много повече, отколкото бих могъл да те
науча някога аз.
Били пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и изведнъж заприлича на
много по-млад, отколкото беше.
– Е, за да бъда напълно честен, той никога не ме е учил на нищо. Аз му спасих
живота и за награда той ме направи безсмъртен. После не мисля, че го виждах през
следващите петдесет години. Всичко, което съм научил за Древните и собственото
си безсмъртие, съм го открил сам, попадайки на разни неща тук и там.
Макиавели кимна.
– Моят път не бе много по-различен. Господарят ми ме остави да се занимавам
със собствените си кроежи в продължение на половин век. Но със сигурност
проучванията ти са те отвели до други безсмъртни, нали?
– Не много и не задълго. – Хлапето се ухили. – Дори не осъзнавах, че съм
безсмъртен до деня, в който не паднах от коня си на една пътека в Сиера Мадре и
не се изтърколих в един каньон. По целия път надолу слушах как костите ми се
трошат. После лежах на дъното на онази пропаст, гледах как пурпурночервен дим
се издига от кожата ми и усещах как костите ми пукат и се наместват отново. Видях
как раните ми зарастват и кожата ми заздравява, без да остава дори белег.
Единственото доказателство, че съм паднал по планински склон, бе, че дрехите ми
бяха станали на парцали.
– Аурата ти те е изцерила.
– Тогава не знаех как се нарича. – Били вдигна ръка и струйки от
пурпурночервената му аура се заизвиваха от пръстите му. – Но след тази случка
започнах да виждам аурите около хората. Научих се да различавам добрите от
лошите, силните от слабите, здравите от болните, само като гледам цветовете
около телата им.
– Мисля, че някога всички хора са притежавали тази способност.
– А после един ден бях в Дедууд, Южна Дакота, и видях една изумително силна
аура – стоманеносива – около някакъв мъж, който се качваше на влака. Нямах
представа кой е, но изтичах и потропах на прозореца на купето. И когато той ме
погледна, видях как очите му – също така сиви като аурата му – се разширяват, и
моментално разбрах, че той може да види цвета около мен. Разбрах, че не съм
единствен, че има и други безсмъртни.
– Разбра ли някога кой е този човек?
– Един век по-късно го срещнах пак: беше Даниъл Буун7.
Макиавели кимна.
– Чувал съм името му в списъка на американските безсмъртни.
– А моето име има ли го в този списък?
– Не – каза Макиавели.
– Не съм сигурен дали трябва да се обидя, или да се радвам.
– Има една стара келтска поговорка, която много обичам: „По-добре е да живееш,
без законът да знае за теб“.
Били кимна.
– Харесва ми!
– Все пак господарят е длъжен да обучи своя слуга – продължи Макиавели. –
Кукулкан е трябвало да го стори.
Били отново сви рамене.
– Е, грешката не е само негова. Винаги съм имал малък проблем с подчинението.
Това ме забърка в неприятности като млад и продължавам да го правя цял живот.
Така и не успях да го преодолея. Черния ястреб ме обучи – имам предвид, когато
не се опитваше да ме убие. От него усвоих малкото, което знам. – Били помълча за
миг и добави: – Има толкова неща, за които само съм чувал или съм чел. Толкова
неща, които искам да видя. – Той отново помълча, а после каза тихо: – Искам да
видя всички Сенкоцарства.
– Има някои, в които не би желал да отидеш – отвърна механично Макиавели.
– Но пак остават много, които ми се иска да видя.
– Някои са чудесни – съгласи се италианецът.
– Бих могъл да науча много от теб – рече Били. – А може би и аз самият да те
науча на нещичко в замяна.
– Възможно е. Само че – добави Макиавели – от доста време не съм си вземал
ученик.
– Защо?
– Повярвай ми – каза италианецът, – не ти трябва да знаеш... – Той млъкна,
вдигна глава и подуши въздуха с дългия си тънък нос. – Били – рече той бързо, –
ще те взема за ученик и ще те науча на всичко, което знам, но при едно условие.
– Какво? – попита предпазливо Били.
– Че ще си държиш устата затворена през следващите десет минути.