– Никога не съм виждала толкова много на едно място. Те са скъпоплатени
шпиони; чудя се на кого ли докладват.
Един от колоездачите застигна колата и подкара редом с нея. Изглеждаше като
обикновен велосипеден куриер – с ярка тениска, каска, широки черни очила, –
единствената разлика бе раницата на гърба му. Джош нагласи страничното
огледало, за да наблюдава мъжа.
– Какво има в раницата? – попита той.
Смехът на Деър бе горчив.
– Повярвай ми, не би искал да знаеш.
Джон Дий се облегна назад, докато колоездачът се опитваше да го снима с
мобилния си телефон.
Джош стисна по-здраво волана, ужасен, че ще блъсне криволичещия колоездач и
ще го отхвърли през улицата.
– Дори не им пука, че знаеш, че са те открили – рече Деър. – Сигурно са уверени,
че ще те спипат. – Тя притисна флейтата до устните си и въздухът затрептя от звук
почти твърде висок за човешкото ухо.
Двете гуми на велосипеда до тях се пръснаха на парчета и колоездачът излетя
през кормилото и се затъркаля по пътя. Колелото се блъсна в една от палмите,
опасващи централния остров, с такава сила, че се превърна в усукано кълбо
метал.
Вирджиния Деър се облегна в кожената седалка и се изсмя.
– Ти си се превърнал в дивеч, докторе. Гонят те и няма къде да се скриеш нито в
това Сенкоцарство, нито в някое друго. Какво ще правиш сега?
Доктор Джон Дий остана мълчалив дълго време, а после се засмя с тихо,
дрезгаво хъхрене, което разтресе цялото му тяло и го остави без дъх.
– Как какво? Ще стана пак ловец.
– И кого ще ловуваш, доктор Дий?
– Древните.
– Опита да го сториш с Коатликуе и се провали – напомни му Деър.
Задната част на купето се изпълни с вонята на сяра.
– Знаете ли кое е най-опасното животно? – попита внезапно Дий.
Изненадан от странния въпрос, Джош сви рамене и каза:
– Бялата мечка? Росомахата?
– Носорогът? – предположи Вирджиния.
– Всяко животно, което е хванато натясно – отвърна простичко Дий. – Което няма
какво да губи.
Жената въздъхна.
– Имам чувството, че няма да ми хареса накъде биеш.
– О, мисля, че ще ти хареса, и то много – рече тихо Дий. – Вирджиния, аз ти
обещах свят... но ще подобря офертата си. Остани с мен, бий се с мен, отдай ми
силите си и ще ти позволя да си избираш от всички съществуващи Сенкоцарства.
Ще ти дам което пожелаеш.
– Мисля, че ми беше предложил същото и преди.
– Помисли си, Вирджиния – каза той бързо, – не един свят, а два или три, или
повече. Можеш да имаш собствена империя. Винаги си искала това, нали?
Очите на Деър се спряха на Джош в огледалото.
– Побъркал се е от напрежение – каза тя тъжно.
– И ти, Джош. Застани на моя страна, дай ми мощта на златната си аура и аз ще
ти подаря Земята, това Сенкоцарство, за да го управляваш. И ти се заклевам, че
ще ти дам силите да правиш с него каквото си поискаш. Ти – ти, Джош Нюман, –
можеш да станеш спасител на света.
Тази мисъл бе толкова потресаваща, че на Джош почти му секна дъхът. И все
пак... преди седмица той би я нарекъл абсурдна, но сега... Усещаше страниците от
Сборника все по-горещи върху кожата си и изведнъж идеята вече не му се
струваше толкова невероятна. Да управлява света. Той се изсмя треперливо.
– Мисля, че госпожица Деър е права: ти наистина си се побъркал.
– Напротив. Освестих се. За първи път в дългия си живот започвам да виждам
нещата толкова ясно. Цял живот съм слугувал: на кралицата и на страната, на
Древните и на Потомците. Изпълнявал съм повелите на хора и на безсмъртни. Сега
е време аз самият да стана господар.
Джош се взираше право напред, без да казва нищо. Мина покрай фериботната
станция. Часовникът на кулата показваше единайсет и половина. Накрая той
наруши мълчанието.
– Какво ще правиш? – попита и усети някакво присвиване в стомаха си. Още
докато задаваше въпроса, страниците от Сборника запулсираха топло върху
плътта му като биещо сърце.
– Ще използвам силата на Сборника, за да унищожа Древните.
– Да ги унищожиш ли? – Стомахът на Джош се сгърчи. – Но нали каза, че са ни
нужни?
– Нужни са ни техните сили – рече бързо Дий, – за да излекуваме и възстановим
този свят. Но какво щеше да стане, ако ние притежавахме тези сили? Ако можехме
да правим всичко, на което са способни те? Тогава нямаше да се нуждаем от тях.
Щяхме да станем подобни на богове.
– Говориш за унищожаване на Древните? – каза тихо Вирджиния, впила очи в
лицето на Дий.