– Да.
– На всичките ли? – попита тя невярващо.
– На всичките.
Жената се разсмя.
– И как смяташ да го направиш, докторе? Те са пръснати из хиляда
Сенкоцарства.
Аурата на Дий разцъфтя около него като жълта плесен.
– В момента, да. Но е имало време, когато всички са се намирали на едно място и
не са били толкова могъщи като днес.
Деър поклати глава объркано.
– Кога? Къде?
Джош изведнъж разбра отговора.
– Преди десет хиляди години – каза той много тихо, – на Дану Талис.
9Туристически маршрут в Сан Франциско. – Б. пр.
10Крайбрежният път покрай Залива на Сан Франциско. – Б. пр.
Глава единадесета
Едноокият Древен вървеше през метален свят. Знаеше, че в това Сенкоцарство
има живот, но той бе напълно неразпознаваем.
Груб черен пясък се вихреше и образуваше тайнствени шарки под краката му,
огромни неестествено правоъгълни скали се тресяха, местеха и пълзяха към него,
докато минаваше. Мехурчета живак се издигаха на повърхността на блестящи
сребърни езера и щом се пукнеха, малки капчици политаха към самотната фигура.
Нямаше небе, само далечен метален покрив, покрит с разноцветни светлини. По
средата му някога бе имало енергиен източник, но той отдавна бе изгорял.
Один не знаеше кой е създал това метално Сенкоцарство. Вярваше, че някога то
е представлявало процъфтяващ свят, и знаеше, че трябва да е било важно –
усилията за създаването му са били невъобразими, далеч над собствените му
ограничени сили. Но сега нямаше дори име.
Древния се изкачи на билото на ниска могила от блестящ черен кварц и се обърна
да обхване с поглед пейзажа. Редица тъмни пясъчни дюни, осеяни със стърчащи
плочи от метал, се губеха към хоризонта. Въздухът бе неподвижен, но дългото
сиво-черно наметало с качулка на гърба му помръдваше. Преди хилядолетия един
от човешките му слуги бе убил страховит Архонтски дракон и му бе подарил
наметало от кожата на създанието. Естественият му цвят бе син, но се променяше
според обстановката, а в мигове на опасност люспите се втвърдяваха.
Сега наметалото бе станало твърдо като желязо и висеше тежко на раменете му.
– Кой е там? – извика Один. Гласът му заехтя над пясъците на металния пейзаж,
отеквайки в тавана и неравните метални скали. Възлестите пръсти на лявата ръка
на Древния се стегнаха около жезъла, който носеше, останка от първия Игдразил,
който бе расъл в сърцето на Дану Талис.
Один поднесе жезъла към лявото си око. Дясното бе покрито с износена кожена
кръпка; беше го пожертвал много отдавна, давайки го на архонта Мимир
11 в
замяна на древна магия, и никога не бе съжалил за тази сделка. В горния край на
жезъла имаше парче кървавочервен кехлибар, придържано от мрежа деликатни
сребърни жички. В кехлибара бяха пленени създания, измрели още преди
съществуването на Земните господари, малки деликатни твари от кристал и кост,
керамика и хитин.
Один се взря през кехлибара и позволи на една съвсем слаба частица от аурата
си да се влее в жезъла от Игдразил. Струйка сив дим се изви от дървото и
въздухът, миришещ на метал и масло, се изпълни с острия и чист мирис на озон.
Светът се раздвижи, цветовете потекоха и само за един кратък миг Один видя
Сенкоцарството, каквото е било някога: извисяващ се метрополис от сплави и
стъкло, където метал с разум оформяше и преоформяше пейзажа, създавайки
невероятно красива архитектура. Единственото око на Древния премигна и образът
се стопи, за да разкрие света какъвто бе сега... и създанието, промъкващо се към
него.
То пълзеше на четири крака. Бе ниско и тантуресто, и приличаше на жена. Дълга
мазна черна коса падаше на две дебели плитки отстрани на главата £, а плътта на
лицето и голите £ ръце изглеждаше болна, нашарена с черни и бели петна. Тя
вдигна глава и подуши въздуха като животно.
– Виждам те – каза Один.
Жената стана и се изтупа от пясъка, после се заклатушка към Древния със
скована походка. Личеше, че някога е била красива, но вече не. Чертите £ бяха
почти кучешки, с два дебели зъба, стърчащи изпод горната £ устна. Очите £,
хлътнали дълбоко в черепа, изпускаха непрестанно зловонна черна течност, която
се стичаше по лицето £. От време на време твърде дългият £ език се стрелваше,
за да оближе струйките. Откакто Один я познаваше, тя се обличаше все по същия
начин: сива кожена туника, панталони от същия материал и високи ботуши с дебели
подметки.