Бузите на Софи поруменяха.
– Да не би да казваш, че мириша?
– Боя се, че да. – Той затвори очи, отметна глава назад и вдиша дълбоко. – Но
това не е единственият аромат във въздуха. Кажи ми, какво помирисваш?
Софи си пое дълбоко въздух.
– Помирисвам дима по дрехите си – каза тя. – Сол във въздуха... изгорели
автомобилни газове... – Изведнъж спря. – Има и нещо друго. – Тя вдиша дълбоко
още веднъж и огледа градините около къщите, покрай които минаваха. – Прилича
на рози.
– Не са рози – каза Нитен.
– Много ми е познато – каза тя. – Какво е?
– Жасмин.
– Да, точно така – жасмин. Защо мирише на жасмин?
– Това е мирисът на древна сила. Цагаглалал се е събудила.
Момичето несъзнателно потрепери. Уви ръце около тялото си и се обърна да
погледне Нитен.
– Коя е тя? Какво е тя? Всеки път, като се опитам да призова спомените на
Вещицата, не излиза нищо... дори откъслеци.
– Цагаглалал е мистерия – призна Нитен. – Тя не е нито Древна, нито Потомка,
нито безсмъртна, нито истински човек, но е стара като цар Гилгамеш. Веднъж Ифа
ми каза, че Цагаглалал знае всичко и се намира в това Сенкоцарство от самото
начало, гледа и чака.
– Какво гледа, какво чака? – притисна го Софи. Опита се още веднъж да повика
спомените на Вещицата за Цагаглалал. Но не се появи нищо.
Нитен сви рамене.
– Няма как да разберем. Това са създания, които не разсъждават по човешки.
Цагаглалал и другите, които са на тази земя от хилядолетия, са виждали възхода и
рухването на цели цивилизации. Защо да ги е грижа за живота на отделните хора?
Ние човеците не означаваме нищо за тях.
Те продължиха мълчаливо по Скот Стрийт и след малко Софи отново подуши
въздуха. Миризмата на жасмин сякаш се бе усилила още повече.
– Безсмъртието променя начина на мислене на хората – рече изведнъж Нитен и
момичето внезапно осъзна, че той рядко подхващаше разговор. – Не само това,
което мислят за себе си, но и за околния свят. Знам какво е да живееш стотици
години. Наблюдавал съм ефекта, който оказва върху мен... и неволно се чудя как
ли е повлияло на онези, които живеят хиляда, две хиляди, десет хиляди години.
– Ние с брат ми срещнахме цар Гилгамеш в Лондон. Никола каза, че той бил най-
старият човек на планетата. – Тя усети прилив от емоции при спомена за царя.
Никога през живота си не бе изпитвала такова съжаление към някого.
Нитен хвърли кос поглед към момичето и непривична следа от чувства се мярна
на лицето му.
– Срещнала си Стария по дни? Това е рядка чест. Веднъж съм се сражавал
редом с него. Той бе невероятен воин.
– Беше изгубен и самотен – каза Софи и очите £ се изпълниха със сълзи.
– Да, и това също.
– Ти си безсмъртен, Нитен. Съжаляваш ли за това?
Нитен извърна поглед, лицето му бе безизразно.
– Извинявай – каза бързо Софи. – Не исках да нахалствам.
– Няма за какво да се извиняваш. Просто обмислях въпроса ти. Това е нещо, за
което мисля всеки ден от живота си – призна той с кратка тъжна усмивка. – Вярно
е, че съжалявам за онова, което ми е коствало безсмъртието: възможността да
имам семейство, приятели, дори своя страна. То ме направи самотник, изгнаник,
скиталец – макар че, честно казано, аз си бях такъв, и преди да стана безсмъртен.
Но същото това дълголетие ми е разкрило и чудеса – добави той и за първи път
Софи видя Майстора на меча да живва. – Видях изумителни неща и преживях
толкова много. Един човешки живот не е достатъчен, за да изпиташ и частица от
всичко, което може да предложи дори само нашият свят. Посетил съм всяко кътче
на всеки континент на планетата и съм изследвал Сенкоцарства, вдъхващи
едновременно ужас и благоговение. И съм научил толкова много. Безсмъртието е
невъобразим дар. Ако ти го предложат, вземи го. Ползите превишават многократно
недостатъците. – Той млъкна внезапно. Това бе най-дългата реч, която Софи
някога бе чувала от устата му.
– Скатах ми каза, че безсмъртието било проклятие.
– Безсмъртието е такова, каквото го направиш – рече Нитен. – Проклятие или
благословия – да, може да бъде и двете. Но ако човек е смел и любопитен, няма
по-голям дар за него.
– Ще запомня това, в случай че някой ми го предложи – каза тя.
– И разбира се, зависи кой отправя предложението!
Софи си пое дълбоко дъх, щом видя бялата дървена къща на леля £ да се
показва на ъгъла. Какво щеше да каже на леля Агнес? Първо беше изчезнала; сега