древни – така че може би Авраам принадлежеше към тази раса, – но след като от
тях бяха останали толкова малко и те никога не се появяваха на обществени места,
никой не знаеше истината. Зефания му бе обяснила, че когато Великите древни
бъдат застигнати от изключително дълбока старост, върху ДНК-то им започвала да
действа някаква болест или мутация, или може би дори регенерация.
Великите древни се променяха. И всяка Промяна бе различна.
Някои от тях се преобразяваха изцяло в чудовища, порастваха им козина и остри
зъби; други ставаха хибридни създания, с криле или перки по телата. Някои се
смаляваха, а други израстваха до великански размери. Мнозина полудяваха.
Авраам бавно се превръщаше в прекрасна статуя. Златната му аура вече не
сияеше над кожата му. Беше се наместила върху плътта и я бе покрила,
придавайки £ метален вид. Лявата страна на лицето му, от челото до брадичката и
от носа до ухото, представляваше твърда златна маска. Само окото му оставаше
незасегнато, макар че бялото бе станало бледоминзухарено и златни нишки се
виеха през сивия ирис. Всички зъби от лявата му страна бяха от чисто злато, а
лявата му ръка бе покрита с нещо, което изглеждаше като златна ръкавица, макар
Прометей да знаеше, че това всъщност е плътта му.
Изведнъж Древния осъзна, че Авраам се взира в него. Усмивка изви тънките му
устни.
– Ти ме видя вчера – каза тихо Мага. – Не съм се променил оттогава.
Прометей кимна и бузите му придобиха цвета на огненочервената му коса.
Преобразяването бе едновременно ужасно и красиво. И макар че Авраам никога
не говореше за него, двамата с Прометей знаеха, че може да свърши само по един
начин: Промяната щеше да го превърне в жива статуя, неспособна на говор или
движение, макар че умът му щеше да остане буден и любознателен. Прометей
никога не го бе питал, но подозираше, че Мага знае точно колко време му остава.
– Кажи ми новините – рече Авраам.
– Не са добри – предупреди го Прометей. Видя болезнено изражение да пробягва
по живата част от лицето на Мага, но продължи бързо. – Появиха се странници –
както каза ти, – на хълмовете южно от града. Но анпу ги чакаха. Заловиха ги и ги
откараха с виманите. Нямам представа къде са сега, но предполагам, че са в
тъмниците под имперския дворец.
– В такъв случай са недостижими за нас, което означава, че сме обречени. –
Авраам се извърна. Вдигна двете си ръце и синьо-белият глобус се появи отново
във въздуха. Тънки бели облаци се завихриха около сферата, плувайки над зелено-
кафявите земни маси. А по средата на глобуса бе остров Дану Талис.
– Какво ще стане сега? – попита Прометей.
Авраам събра двете си длани – металната и живата – и обхвана реещия се свят.
После стисна. Зрънца от синьо и бяло, зелено и кафяво се посипаха като пясък
между пръстите му. Той се обърна към Древния и светлина бликаше от металната
част на лицето му.
– Сега светът ще свърши.
12Легендарен потънал град в келтската митология. – Б. пр.
Глава четиринадесета
– Това е Нерей – каза бързо Николо Макиавели на Били Хлапето. Лявата му ръка
бе отпусната върху рамото на младежа, но пръстите му се бяха впили в един нерв
отстрани на шията. Всеки път, когато Били си отвореше устата да каже нещо,
Макиавели стисваше, за да го накара да мълчи. – Били, това е Морския старец,
един от най-могъщите Древни. – Той отпусна за миг натиска си върху шията на
безсмъртния.
– Радвам се да се запознаем, не ще и дума – изграчи Били.
Ярката бяла светлина, сътворена от Макиавели, все още озаряваше тунела. Тя
разкриваше нисък, широкоплещест мъж, с гъста, дълга до раменете коса и силно
накъдрена брада. Грозно изгаряне обезобразяваше мургавото му чело, а още
няколко подобни осейваха гърдите и раменете му. Беше облечен в изплетен от
водорасли елек, а в лявата си ръка държеше остър каменен тризъбец. Нерей
тръгна напред, а бялата светлина се сниши и озари долната половина на тялото му.
Макиавели усети как Били си поема смаяно дъх и пръстите му още веднъж
стиснаха нерва на шията на американеца, за да му попречи да коментира. Морския
старец бе човек само от кръста нагоре; отдолу се виеха и гърчеха дълги
октоподски пипала.
– За мен е чест да се срещнем – каза Макиавели.
– А ти си безсмъртният италианец. – Гласът на Нерей звучеше като бълбукане. –
Онзи, когото наричат Създателя на крале.