големите бели птици. Те се спуснаха към колоездачите, като пляскаха с криле и
крякаха, засипваха ги с бели цвъчки и ги кълвяха. Първият велосипедист се
строполи с трясък и вторият се блъсна в него. Третият, а после и четвъртият
паднаха върху тях. Останалите спряха, захвърлиха колелата си и заотстъпваха,
махайки безрезултатно с ръце към пищящите и кръжащи птици.
Вирджиния се облегна, отпуснала флейтата в скута си, и вдигна прозореца.
– Доволен ли си? – попита тя Дий.
Докторът извади пръсти от ушите си.
– Просто и ефективно, с усет към драматизма, както винаги.
В огледалото за задно виждане Джош гледаше как огромно ято чайки се стрелкат
и кръжат над хаоса от тела и велосипеди на пътя. Птиците кълвяха падналите
колоездачи. Една грабна някаква каска и отлетя с нея, друга изтръгна седалката на
едно колело. Всички мъже бяха покрити от главата до петите в птичи изпражнения.
Цялото движение на пътя бе спряло и повечето шофьори бяха наизвадили
телефони и цифрови камери, за да запишат необичайната сцена.
– Бас държа, че ще го качат веднага в „Ютуб“ – промърмори Джош. – Какво има в
тези раници? – попита пак той.
– Вече ти казах – усмихна се Вирджиния. – Не би искал да знаеш!
– Всъщност искам – възрази Джош.
– Завий тук – нареди Дий, посочвайки вдясно. – Намери място за паркиране.
Джош сви по „Клипър Коув Уей“ и спря на едно празно място между две скъпи
спортни коли. Дръпна ръчната спирачка и се завъртя в седалката, за да изгледа
двамата безсмъртни.
– А сега какво?
Дий отвори вратата и излезе навън. После бръкна обратно в колата да извади
двата каменни меча. Затъкна ги в колана си.
– Да вървим – каза той.
Нито Джош, нито Вирджиния помръднаха.
– Няма да мръдна от мястото си, докато не разбера какво правим тук – процеди
Вирджиния.
Магьосника пъхна глава обратно в колата.
– Както съвсем правилно отбеляза, ние сме заклещени в Сан Франциско. А сега
сме заклещени и на Острова на съкровищата. Има само един път за влизане и
излизане от острова, и ние знаем, че го наблюдават. – Той се обърна да погледне
към ятото чайки, все още скупчено около падналите колоездачи. – Имаме нужда от
стратегия...
– Лодка – каза веднага Джош.
Дий го погледна изненадано.
– Да, точно така. Ще наемем лодка, ако можем, или ще я откраднем, ако се
налага. Докато някой стигне дотук, отдавна ще сме заминали.
– Накъде? – попита Вирджиния.
Дий потърка радостно ръце.
– Към последното място, на което ще ни търсят.
– Алкатраз – каза Джош.
Глава шестнадесета
Всичко е било сън.
Нищо повече от особено ярък сън. И то какъв сън!
Софи Нюман лежеше по гръб на леглото си и се взираше нагоре в познатия таван.
Преди много време някой – може би майка £, която бе невероятно талантлива
художничка – бе боядисала тавана в наситено тъмносиньо. Сребърни звезди
образуваха съзвездията Сириус и Орион, а огромен ярък полумесец заемаше
ъгъла, противоположен на леглото £. Луната бе нарисувана с фосфоресцираща боя
и сиянието £ я приспиваше всеки път, когато прекарваше нощта в дома на леля си.
Стаята на Джош, в съседство с нейната, бе пълна противоположност: бледосиня, с
огромно златно слънце по средата на тавана. Най-много от всичко Софи обичаше
да заспива, загледана в тавана, проследявайки формата на съзвездията. Често си
представяше, че пада нагоре към звездите, а после сънуваше, че лети. Тези
сънища £ харесваха особено много.
Софи се протегна и се зачуди колко ли е часът. В стаята цареше полумрак, което
обикновено означаваше, че е точно преди разсъмване, но го нямаше онова
усещане за покой във въздуха, характерно за миговете преди градът да оживее.
Очите £ се откъснаха от тавана и се плъзнаха надолу: нямаше и следа от утринен
светлик по стените. Всъщност стаята бе сумрачна, което намекваше, че е ранен
следобед. Толкова ли се беше успала? Бяха £ се присънили такива шантави неща.
Нямаше търпение да разкаже на Джош.
Софи се претърколи... и откри, че леля Агнес и Пернел Фламел седят отстрани на
леглото и я гледат. И изведнъж £ се догади ужасно: не беше сън.
– Будна си – каза леля Агнес.
Софи присви очи към леля си. Старицата изглеждаше досущ както винаги, и
въпреки това момичето знаеше, че тя не е обикновено човешко същество.
– Тревожехме се за теб – рече Агнес. – Стани, вземи си душ и се облечи. Ние ще