на леглото. Той представляваше деликатен тюркоазен кръг, в който имаше два
разположени един в друг шестоъгълника, държани от златна тел. Всеки от тях бе
изящно изработен от черен оникс и злато, а в центъра на вътрешния шестоъгълник
имаше изумруденозелена плетеница. Софи предполагаше, че когато слънцето
изгрее сутрин, светлината огрява капана за сънища и бялата стая оживява в
цветовете на дъгата.
Сега стаята бе в сянка.
Нитен и Прометей стояха от двете страни на тясното легло на Агнес. Върху белите
чаршафи лежеше неподвижно Никола Фламел.
Софи усети как сърцето £ подскочи. Ръцете се стрелнаха към устата £.
– Нали не е...
Прометей поклати голямата си глава и момичето внезапно забеляза, че червената
му коса е побеляла през няколкото часа, откакто го бе видяла за последен път.
Зелените му очи бяха налети със сълзи и това ги караше да изглеждат огромни.
– Не, не е. Не още.
– Но скоро – прошепна Нитен. Посегна и притисна нежно ръка към челото на
Алхимика. – Никола Фламел умира. Няма да доживее до края на деня.
Глава седемнадесета
Хванати подръка, подобно на всяка друга двойка, излязла на вечерна разходка,
Изида и Озирис вървяха по „Ке де Монтебело“ по бреговете на Сена в Париж.
Отляво, огряна в топлата златиста светлина на прожекторите, бе тяхната цел,
катедралата „Нотър Дам“.
– Хубава е – каза Изида на език, който е бил древен, преди фараоните да
управляват Египет.
– Много е хубава – кимна Озирис. Кехлибарената светлина се стичаше по
бръснатия му череп. Беше свалил слънчевите си очила и те висяха сгънати на
врата му върху бялата тениска. Изида все още носеше своите и две миниатюрни
катедрали се отразяваха в черните стъкла.
Макар че наближаваше десет часа вечерта, около прочутата забележителност
обикаляха много туристи – може би дори повече от нормалното. Унищожаването на
гаргойлите по-рано тази седмица бе привлякло вниманието на медиите от цял свят.
Някои твърдяха, че това е терористичен акт или вандализъм, други предполагаха,
че се дължи на глобалното затопляне и киселинната ерозия, но повечето вестници
вече говореха за обикновено отслабване на камъка. Гаргойлите бяха издялани на
сградата преди повече от шестстотин години. Беше само въпрос на време някои да
се отчупят.
– Харесва ми това Сенкоцарство – каза изведнъж Изида. – Винаги ми е било
любимото. Ще се радвам да поемем отново контрол над него.
– Скоро – съгласи се Озирис. – Всичко идва по местата си.
Изида стисна ръката на своя съпруг, за да подчертае думите си.
– Помниш ли времето, когато сътворихме този свят?
– Ние ли? – подразни я той.
– Е, всъщност ти. Но и аз помогнах – добави тя.
– Така е.
– Това не беше първият ни свят, нали? – попита тя и съвършено гладкото £ чело
се набръчка, докато се мъчеше да си спомни.
– Не. Не помниш ли... направихме една-две... ами, може би трябва ги наречем
грешки?
Изида кимна.
– Имаше няколко проби и грешки.
– Предимно грешки. Когато Дану Талис потъна, не знаехме за отровната дива
магия във въздуха. Отне ни известно време да осъзнаем, че тя омърсява всичко,
създадено от нас, и трябва да изчакаме няколко века, преди да започнем да
градим света. – Той сви рамене. – Но откъде можехме да знаем? – Спря, внезапно
зърнал старицата с бялото бастунче, която седеше на една метална пейка край
тротоара. Беше обърната с гръб към катедралата и с лице към реката. – Как е
стигнала дотук преди нас? – ахна той. – Когато си тръгнахме, беше още в
катакомбите с Марс Ултор.
Старицата вдигна лявата си ръка и без да извръща глава, им даде знак да се
приближат.
– Откъде знае, че сме тук? – прошепна Изида. – Не може да ни види, нали?
– Кой я знае на какво е способна – промърмори Озирис. – Милейди Зефания –
каза той високо, приближавайки се към пейката.
– Седнете при мен. – Зефания, Вещицата от Ендор, произнесе краткото изречение
като заповед.
Изида и Озирис размениха бързи погледи, преди да се разделят, за да седнат от
двете страни на старицата.
– Съпругът ви ще се присъедини ли към нас, мадам? – попита Озирис, като се
оглеждаше.
– В момента е зает. Той... наваксва пропуснатото – каза тя с крива усмивка. –
Светът се е променил, откакто крачеше за последен път по него.
– А как се чувства? – попита Изида.
– Ами, като се има предвид какво е изтърпял, в забележително добра форма.