– Не се плашете – рече тя безгрижно, потупвайки мускулестата ръка на Озирис.
– Не се страхувам от теб – сопна се Изида.
– А би трябвало, миличка. Наистина би трябвало. Повървете с мен до
катедралата и нека ви разкажа за едно бъдеще, което видях – бъдеще, в което
Коатликуе скиташе на свобода; бъдеще, в което Архонтката вилнееше из
Сенкоцарствата, оставяйки подире си само пепел. Бъдеще, в което ние не
съществувахме. Нямаше вече Древни, нито Потомци. И когато всички ние
изчезнахме, тя се зае с човеците. Впрочем вие двамата бяхте сред първите, които
умряха, и то по ужасен начин – добави тя.
– И къде беше Дий в това твое бъдеще? – попита Озирис.
– В безопасност – рече Зефания. – Той бе откъснал този свят от Сенкоцарствата
с помощта на Мечовете на силата, унищожавайки всички портали към Шибалба.
Управляваше Земята като император.
– А Деър, убийцата, тя с него ли беше? – попита Изида.
– В това бъдеще тя бе мъртва. Предадена от Дий и изядена от Архонтката.
– А това възможно бъдеще ли е или вероятно бъдеще? – попита предпазливо
Озирис.
– Нито едно от двете. Събитията продължиха напред. Нишките на времето се
разместиха и се сплетоха в нова шарка. Дий има нов план, още по-мащабен. –
Вещицата дръпна двамата и ги накара да спрат. – Почакайте за момент.
Тримата спряха пред голямата готическа катедрала и Зефания вдигна глава,
почти сякаш можеше да види сградата.
– Хммм, ето на това място се е водила битката... – Тя завъртя лице наляво-
надясно, душейки въздуха. – Още се усеща мирисът на магия.
– Ванилия – каза Изида.
– Портокал – добави Озирис.
– И ментата на Фламел – промърмори Зефания, – както и вонята на Дий и
Макиавели.
Един изтормозен на вид пазач се движеше сред туристите, които се спираха да
снимат обезобразената фасада на сградата, и се мъчеше да ги накара да се
отдалечат, в случай че паднат още камъни. Насочи се право към странната тройка,
която стоеше твърде близо до фасадата. Точно когато пазачът стигна до тях,
гологлавият мъж се обърна и му се усмихна. Пазачът видимо пребледня, сякаш е
зърнал призрак. Отдалечи се със залитане, без да се обръща назад.
– Върнете ме на пейката – нареди Зефания.
Изида и Озирис я отведоха обратно до мястото, където бе седяла.
– Вие никога не сте харесвали Авраам Мага, нали? – попита Зефания.
– Не – рече бързо Изида.
Озирис се забави малко, преди да отговори.
– Мисля, че всички се страхувахме от него – каза той накрая.
– Аз съм работила с Авраам дълго време и мисля, че започнах да го разбирам по-
добре от останалите, но пак не съм сигурна какво представляваше. Предтеча,
може би; може би дори Архонт. И със сигурност в него имаше от кръвта на
Великите древни. Прометей и аз бяхме с него, когато Промяната започна да
завладява тялото му. Гледах го как работи ден и нощ, без да спира, за да създаде
Сборника. – Тя се изсмя и звукът бе изпълнен с горчивина и тъга. – Знаете ли защо
той създаде Книгата?
– Като хранилище на световното знание? – предположи Озирис.
– Книгата бе създадена с една-единствена цел. Авраам знаеше, че това време
ще настъпи.
– Кое време? – попита Изида.
– Като изоставихте Дий и го обявите за утлага, вие си създадохте опасен враг.
Той възнамерява да унищожи всички ни.
– Как? – попита Озирис. – Дий е могъщ, но не чак толкова.
– Вече е. Сборника е у него. Той съдържа всичкото знание на света. Освен това
Дий разполага със Златния близнак да му превежда. Има достъп до някои от най-
старите и смъртоносни магии на света. Намерението му е да се върне назад във
времето и да унищожи Древните на Дану Талис. – Тя се изкиска глухо. – Ще се
погрижи всички ние да умрем в онзи ден, когато островът потъна.
Смехът на Изида отекна ясен и чист в нощния въздух. Някои туристи се обърнаха
да я погледнат, усмихвайки се при този звук, но съпругът £ остана с каменно лице,
ококорен от смайване. Накрая смехът на Изида заглъхна и се възцари тишина.
Озирис кимна.
– Да... да, би могъл да го направи. И което е по-важно, би го направил.
– Как да го спрем? – попита Изида.
– Значи най-после решихте да поискате съвет от мен?
– Моля те, Зефания – обади се Озирис.
Старицата посегна да потупа дланта му.
– Защо мислите, че освободих съпруга си от неговото проклятие? – каза
внимателно тя. – Защо мислите, че изобщо го омагьосах? Трябваше да го опазя
жив и здрав за този ден.
– Знаела си, че това ще стане? – попита невярващо Изида.