– Обаче имам в себе си знанията на Вещицата от Ендор. Вероятно ще мога да ги
използвам.
– Съмнявам се, че Вещицата е предвидила последния обрат на събитията – рече
Цагаглалал. – Познавала съм я през целия си дълъг живот и макар че тя е в
състояние да определи историята в голям мащаб, движенията на отделните
личности винаги са £ убягвали. За разлика от брат си Прометей или от съпруга си
Марс Ултор, тя никога не е разбирала добре човеците.
– Можеш да направиш друг избор – каза тихо Пернел. – Можеш да избереш да ни
помогнеш да спасим света. Нуждаем се от теб – добави тя бързо. – В същия този
момент Макиавели е на Алкатраз. Знаем, че възнамерява да пусне чудовищни
създания в Сан Франциско. Как мислиш, че ще реагира съвременен град като този,
когато въздухът се изпълни с дракони и кошмарни твари изпълзят от канализацията
и тръгнат по улиците?
Софи поклати глава. Трудно £ беше дори да си го представи.
– Колко хора ще умрат? – продължи Пернел. – Колко ще бъдат ранени? Колко
други ще останат дълбоко травматизирани от преживяното?
Вцепенена от шок, Софи поклати отново глава.
– И ако знаеше, че някой може да помогне – някой, който притежава силата да се
бие с тези чудовища, – нямаше ли да искаш той да остане и да се бие, и да защити
десетки хиляди, вместо да избяга да помага на един човек?
Софи се канеше да отговори, когато осъзна, че е била ловко подмамена в капан.
– Имаме нужда да се бориш с нас, Софи – продължи Цагаглалал. – Помниш ли
Хеката, Триликата богиня?
– Която живееше в Игдразил и ме Пробуди? Та как бих могла да забравя? – рече
тя саркастично.
– Хеката притежаваше неизмерима сила: момиче на сутринта, жена следобед и
старица вечер. Тя олицетворяваше цялото женско знание и могъщество. –
Цагаглалал се приведе напред и сбръчканото £ лице се доближи на сантиметри от
това на Софи. – Ти си момичето, Пернел е жената, а аз съм старицата. Заедно
притежаваме невероятно знание и забележителна сила. Трите заедно можем да
защитим този град.
– Ще бъдеш ли с нас, Софи Нюман? – попита Пернел Фламел.
Изведнъж един прозорец над главите им се отвори и се показа Нитен. Не каза
нищо, но изражението на лицето му говореше достатъчно.
– Време е да решиш – рече Пернел. – Време е да избереш страна.
Софи стоеше и гледаше как Вълшебницата помага на Цагаглалал да стане и да
влезе в къщата. Искаше £ се да изтича навън, на улицата... а после какво? Къде
ще отиде? Искаше да намери Джош. Но нямаше представа как. А и какво щеше да
стане, щом създанията нахлуеха в града? Аурата £ и Стихийните магии, които бе
научила, щяха да я защитят... но кой щеше да защити всички останали?
Наистина бе време да избере страна.
Но коя?
В далечината се чу корабна сирена и това насочи мислите на Софи към Алкатраз.
На острова имаше зверове – създания от кошмарите. И Пернел бе права: ако те
бъдат пуснати в града, ще предизвикат смърт и голяма разруха... а никой
трезвомислещ човек не искаше това. Никой трезвомислещ човек не би създал
умишлено такъв хаос в един град.
Но точно това се готвеха да направят Макиавели, Дий, Деър и Джош.
Софи несъзнателно кимна и изведнъж изборът стана много лесен. Можеше първо
да помогне на Вълшебницата и Цагаглалал да предотвратят бедствието. А след
това щеше да тръгне да търси брат си.
Момичето последва двете жени в къщата, през кухнята и нагоре по стълбите.
Прометей ги чакаше на вратата на спалнята. Отдръпна се и ги пусна да влязат
една по една и да се съберат около леглото на Никола Фламел. Алхимика
изглеждаше съсухрен и крехък, кожата му бе придобила цвета на белите чаршафи.
Само слабото помръдване на гърдите му показваше, че още диша.
– Времето му настъпи – прошепна Прометей.
Пернел захлупи с длани лицето си и зарида.
Глава двадесета
– Летящи чинии? – попита Уилям Шекспир. Бутна очилата нагоре по носа си и се
ухили радостно. – Летящи чинии. – Той смушка с лакът Паламед. – Казах ти, че са
истински. Казах ти, че има по земята и небето14...
– Вимани – поправи го Скатах. – Легендарните летящи кораби на Дану Талис. – Тя
вдигна глава, засенчи очи и загледа как още шест въртящи се сребърни апарата се
спуснаха от ясната синева, за да увиснат във въздуха над тях. Четири от машините
се снижиха почти до земята, полюшвайки се леко, като лодки върху речната
повърхност. Въздухът трептеше едва доловимо и тревата под корабите се покри с