тънък слой лед.
Стъклените куполи върху всяка вимана се отвориха и се показаха анпу: високи и
мускулести, облечени в черни брони със сребърни и златни нишки и въоръжени със
сърповидни саби – смъртоносните египетски копеши. Воините с глави на чакали
хванаха първо Маретю. Закачуленият мъж не бе дошъл в съзнание, лежеше на
земята и продължаваше да потръпва, докато синьо-белите искри играеха с
пращене по куката му и потъваха в зелената трева. Трима анпу го натовариха в
най-големия кораб, който веднага отлетя с жужене.
Скатах се обърна да проследи пътя му през приличащия на лабиринт град.
Сребърният диск се отразяваше в каналите и едновременно с това хвърляше сенки
по улиците долу. Тя го видя как прелита над гигантската пирамида в сърцето на
града, а после се спуска, за да кацне в двора на огромен блестящ палат от сребро
и злато, прострял се зад нея.
Скатах се обърна пак към събралите се анпу. Беше ги срещала в десетки
Сенкоцарства и макар че никога не бе влизала в битка с тях, познаваше
страховитата им репутация. Те бяха смъртоносни воини... ала Сянката бе още по-
смъртоносна. Девата-воин се приготви за бой. Избърса длани в бедрата си и
завъртя глава наляво-надясно, за да разкърши врата си. Анпу бяха допуснали
огромна грешка: още не бяха обезоръжили враговете си. Скатах все още
разполагаше със своите мечове, ножове и нунчаку. Вековете на битки бяха
изострили бойните £ инстинкти: първо щеше да се заеме с най-близкия анпу, като
подкоси краката му с оръжието си. Щеше да го хване, докато пада, и да метне
тялото му срещу онези двамата, за да ги повали. Това отвличане на вниманието
щеше да е достатъчно, за да могат да се включат Жана и Паламед, и тогава тя
щеше да хвърли мечове на Сен Жермен и Шекспир. Всичко щеше да свърши за
минути. После щяха да завладеят една вимана и...
Скатах забеляза, че Паламед я гледа.
– Това ще е грешка – промърмори рицарят на древния език на родната си земя.
Извърна се и засенчи очи, взирайки се в града, докато продължаваше да говори. –
Никой не е по-добър от теб, Дево-воин, но анпу няма да се дадат толкова лесно.
Ще има жертви. Може би Сен Жермен, може би Жана, и със сигурност Уил. Това са
неприемливи загуби. Освен това, ако господарите на анпу ни искаха мъртви,
можеха да ни убият от небето.
Вампирските зъби на Скатах се впиха в устната £. Паламед беше прав. Ако дори
един от тях бъдеше убит или ранен, цената на бягството щеше да е твърде висока.
Главата на Девата-воин помръдна почти незабележимо, но тя знаеше, че
Сарацинския рицар е видял.
– Ще имаме друга възможност – каза тя.
– Винаги е така – съгласи се той.
Анпу им прибраха оръжията, а после ги разделиха на групи. Едрият Паламед бе
избутан към един от корабите, докато по-дребните Сен Жермен и Шекспир бяха
подкарани към друг. Трима тежковъоръжени анпу придружиха Скатах и Жана до
една сребриста вимана. Скатах се качи първа и корабът се наклони леко от
тежестта £. Отвътре той бе практически празен с изключение на четири дълги тесни
седалки, пригодени за кучешка анатомия. Един анпу, по-нисък и по-широк от
останалите, с едва видими бели белези по муцуната, посочи безмълвно към
седалките, а после към двете жени. Скатах се опита да седне, но едва не се
изхлузи, преди да открие, че £ е по-удобно да лежи. Жана последва примера £,
след което анпу сложиха на всяка от тях по три метални скоби и ги заключиха.
– В колко голяма беда сме? – попита небрежно Жана на френски.
Белязаният анпу се втренчи в нея и дългата му кучешка муцуна се отвори,
разкривайки зъбата паст. Той притисна пръст към устните си за тишина. Жана не му
обърна внимание.
– По скалата от едно до десет – рече Скатах – клоним към дванайсет.
Белязаният анпу се наведе над Девата-воин, впил в нея огромните си черни очи.
Лиги се точеха от зъбите му.
– Те не говорят ли? – попита Жана.
– Само когато се хвърлят в бой – рече Скати. – А тогава крясъците им са
смразяващи. Често карат жертвата да се парализира.
– Какво са те?
– Мисля, че имат някакво родство с Торк клановете. Още един експеримент на
Древните, който се е объркал.
Накрая, като осъзна, че жените няма да се подчинят, белязаният анпу се
отдръпна възмутено.
– Те приятели ли са или врагове? – попита французойката.
– Трудно е да се каже – призна Скатах. – Дори и аз вече не знам кой какъв е. –
Гледаше право нагоре през отвора на покрива към синьото небе. Виманата се