Искаше да ги види. Макар и само за миг. Искаше да стои и да гледа майка си,
баща си и брат си, каквито са били, преди островът да потъне. Защото през
всичките хилядолетия, в които ги бе познавала, нито веднъж не ги бе виждала да се
смеят или да се усмихват, а когато говореха за някой друг – дори да бе Древен, – в
гласа им винаги имаше горчивина. Този гняв се отрази на телата им, направи ги
гърбави, криви и грозни. Скатах искаше само за миг да ги види като млади и хубави.
Трябваше да разбере дали някога са били щастливи.
Внезапно притъмня. Скатах и Жана видяха над тях да се появяват назъбени черни
планини, които се издигнаха нагоре, докато небето се сви до неравен кръг от
синева.
– Спускаме се в нещо... – започна Скатах, а после усети мирис на сяра. Вдиша
дълбоко, като се опитваше да отдели тази миризма от вонята на немити кучета,
идеща откъм анпу, и от острия металически дъх на виманата.
– Аз също го усещам – каза Жана. Изсмя се треперливо. – Сяра – напомня ми за
Дий.
Летящият диск спря с раздрусване и белязаният анпу изникна над Скатах.
Размаха пред лицето £ извит метален копеш и внимателно освободи държащите я
скоби с лявата си ръка. Зелените очи на Скатах се присвиха, щом погледна
оръжието. То будеше горчиви спомени у нея; преди цяла вечност бе обучавала
детето фараон Тутанкамон да се бие с две от смъртоносните сърповидни саби.
Години по-късно бе открила, че е погребан със сабите, които му бе дала.
– Скати... – започна Жана със съвсем слаба следа от паника в гласа. Изви глава
да погледне как Девата-воин се изправя на краката си. – Къде сме?
– В затвор. – Скати се обърна и се усмихна. – А ти знаеш, че няма затвор на
света, който да може да ме задържи – изрече тя бързо на френски.
Куполът на виманата се вдигна и отмести, и вонята на сяра стана толкова силна,
че дъхът им секна. Вълна от жега опърли кожата им и ги обгърна тътнещ, стържещ
шум.
– Имам чувството, че това не е обикновен затвор – извика Жана, докато водеха
Скати към края на кораба.
Анпу я сръчка в гърба и Сянката се обърна и му показа вампирските си зъби.
Онзи се дръпна припряно назад. Точно преди да слезе от летящата машина, Скатах
погледна надолу и когато се обърна пак към приятелката си, в очите £ танцуваха
малки точици отразен огън.
– Може да се каже, че... се намираме в кратера на действащ вулкан.
14Недовършен цитат от „Хамлет“: „Да, има по земята и небето неща, Хорацио, които нашата нещастна
философия не е дори сънувала!“ (превод: Валери Петров) – Б. пр.
Глава двадесет и първа
Прилепили ръце към телата си, нереидите скачаха във водата като стадо
делфини.
– Какъв е проблемът? – попита Джош. – Аз мога да използвам аурата си и
просто...
– ...просто да разкриеш на всички къде се намираме – сопна се Дий. – В никакъв
случай не го прави, забранявам ти.
– Е, ако имаш някой гениален план, сега е моментът да го разкриеш – каза нервно
Джош.
Нереидите вече бяха по-близо, дългите им зелени коси се вееха зад тях. Някои
изглеждаха като поразително красиви млади жени, но други имаха перки и щипки и
приличаха повече на риби или раци, отколкото на хора. Устите на всички бяха пълни
с остри като игли зъби. Напомняха му на пирани.
– Карай през тях – отсече Дий. – С пълна газ.
– Това ли ти е планът? – попита Джош.
– Да не би ти да имаш по-добър? – Английският акцент на Дий се бе усилил и
юмруците на дребния мъж се свиваха и отпускаха.
Джош натисна газта; двигателят зарева и тежката лодка се втурна напред с
вдигнат нос. Той завъртя кормилото и се вряза право в стадото нереиди... които
просто се разделиха, за да му направят път, а после се опитаха да се вкопчат в
бордовете. Щипки задращиха по корпуса и две от създанията дори успяха да
сграбчат ниските метални перила и се опитаха да се издърпат вътре.
– Повече мощност! – изръмжа Дий. Грабна едно въже и шибна с него нереидите,
събаряйки ги от лодката. Те пльоснаха във водата с тънък, почти нежен писък,
който звучеше като детски смях. Една от тях изведнъж се метна отзад в лодката и
свирепите £ челюсти щракнаха на сантиметри от глезена на Дий. Докторът отскочи
извън обхвата £, сграбчи я за опашката и я запрати зад борда. После избърса ръце
в крачолите си, оставяйки няколко лъскави люспи върху тъмния плат. – Мразя
нереидите – промърмори той.
– Докторе... – извика Джош. – Дръж се!
Една нереида бе скочила на носа на лодката точно пред момчето и пълзеше към