английският магьосник да хване волана, Джош се бе шмугнал в малката кабинка
под палубата. Търсеше нещо... Моментално го зърна.
На стената бе прикрепена аптечка за първа помощ, а точно под нея, в кутия със
стъклена вратичка, висеше червен пластмасов сигнален пистолет, който служеше
за изстрелване на ярка сигнална ракета високо в небето, за да привлече
вниманието, ако лодката е в беда.
Джош отвори кутията и грабна пистолета. Беше виждал баща си да използва
такива сигнални пистолети и знаеше как се стреля с тях, макар че никога не му бяха
позволили да опита. Изскочи обратно на палубата. Ако имаше кибрит, щеше да
напои края на въжето с нафта, да го запали и да го пусне във водата. С пистолета
имаше само един шанс да улучи тънкия слой от гориво на повърхността с
пламтящата сигнална ракета.
Нереидите се приближаваха. Бяха се събрали около лодката, като отваряха и
затваряха усти, зъбите им щракаха и стържеха, а гадният мирис на риба бе почти
непоносим.
Джош грабна една от тубите и я разклати. Чу се плискане на течност. Той я хвана
за дръжката, замахна като с бейзболна топка и я метна натам, където върху
водата се виждаше тънък дъгоцветен слой нафта. Тубата цопна право в средата
на петното.
Лодката се наклони, когато една нереида с рачи щипки отчупи парче от корпуса.
Хванал с две ръце червения сигнален пистолет, Джош инстинктивно се прицели
малко над плаващата туба с нафта. Ясно долавяше посоката на вятъра и знаеше,
че сигналната ракета ще се издигне, а после ще падне.
Точно като стрела.
Той издърпа с палец ударника и стреля. Ракета от вишневочервен огън излетя
със съскане от дулото, описа дъга във въздуха, падна... и улучи тубата, която
моментално лумна в оранжево-жълти пламъци. Те затанцуваха по водната
повърхност, прескачайки от вълна на вълна и опасвайки лодката в огнен обръч.
За един кратък миг въздухът затрептя от невероятно красивата песен на
нереидите, а после, без да промълвят нито дума, те се гмурнаха под вълните и
изчезнаха. Секунда по-късно синкавият огън угасна.
Доктор Джон Дий огледа очуканата и надраскана лодка. После кимна на Джош.
– Много впечатляващо, млади момко.
Джош изведнъж се почувства изтощен. Светът се бе върнал към нормалната си
скорост и едновременно с това го бе връхлетяла тежка умора. Чувстваше се, все
едно е изиграл два мача един след друг.
– Откъде ти хрумна тази идея? – попита Дий, наблюдавайки го внимателно.
Джош поклати глава.
– Спомени – промърмори той.
... за армия в японски брони , притисната , обкръжена и превъзхождана числено , която създаде лабиринт от горящи тръстики и треви , за да раздели и вкара в
клопка врага.
... за воин в ризница от кожа и метални брънки , с метален шлем на главата , застанал сам на един мост , срещу армия от същества , които никога не са
били хора. Той подпали моста , за да могат чудовищата да стигат до него
само в колона по един.
... за три лековъоръжени платнохода , заобиколени от огромна флота.
Екипажите натовариха единия платноход с черен барут и напоиха дъските му
с рибено масло. После го запалиха и той се понесе към гъсто скупчената
вражеска флота, където избухна, създавайки хаос.
Джош знаеше, че тези спомени не са негови, и не мислеше, че имат нещо общо с
Кларент. Спомените, които виждаше, докато държеше Меча на страхливеца, винаги
предизвикваха у него леко гадене. Но тези спомени, тези мисли, бяха различни. Те
бяха вълнуващи, опияняващи и в кратките моменти, когато всичко забавяше ход,
когато всеки проблем имаше решение и нищо не бе отвъд възможностите му, той
се чувстваше истински жив. След като чуждите спомени го бяха залели и светът се
забави, той нито за миг не се съмняваше, че ще се спасят. Планираше с два-три
хода напред. Ако пламъците не бяха успели да подпалят нафтата, знаеше, че в ума
му ще изникнат дузина нови варианти.
– Как се чувстваш? – попита Дий. Бе обърнал лодката към Алкатраз, но очите му
бяха впити в Джош.
– Уморен. – Той облиза засъхналата сол по устните си и впери поглед над
вълните. – Надявах се, че Вирджиния ще се е показала досега...
Дий огледа бегло заобикалящата ги вода.
– Ще се появи. Винаги го прави – измърмори той.