неописуем свят, вълшебен свят, пълен с мечти и чудеса.
– Сенкоцарство ли? – прошепна Софи.
– Дълго време мислех така, но вече знам, че е описвал нашия съвременен свят. –
Пернел поклати глава и продължи, минавайки първо на френски, а после и на
древния бретонски от отдавна изгубеното си детство. – Мъжът с куката ми каза, че
ще срещна любовта на живота си и ще стана безсмъртна.
– Никола Фламел – рече Софи, поглеждайки отново към неподвижното тяло на
леглото.
– Бях много млада – продължи Пернел, сякаш Софи изобщо не се бе обадила. –
И макар че в онази епоха вярвахме в магии – не забравяй, това беше в началото на
четиринайсети век, – дори аз знаех, че хората не живеят вечно. Помислих си, че
човекът е луд или слабоумен... но по онова време уважавахме такива хора и ги
слушахме, обръщахме внимание на предсказанията им. Векове по-късно узнах
името на мъжа с куката: Маретю.
– Смърт – повтори Цагаглалал.
– Той предрече, че ще се омъжа, докато съм още почти дете...
– Никола – прошепна Софи.
– Не. – За нейна изненада Пернел поклати глава. – Никола не бе първият ми
съпруг. Беше друг мъж, по-възрастен от мен, дребен благородник и земевладелец.
Той умря скоро след сватбата ни, оставяйки ме заможна вдовица. Имах богат избор
на съпрузи, но отидох в Париж и се влюбих в един писар без пукната пара, десет
години по-млад от мен. Когато видях Никола за първи път, си спомних, че Маретю
ми бе казал, че животът ми ще е пълен с книги и писмена. Ето как разбрах, че
пророчеството му се сбъдва.
Температурата в стаята бе спаднала, стана хладно, а после и студено. Дъхът на
Софи излизаше като пара и тя устоя на желанието да потрие ръце, за да ги стопли.
Аурата на Вълшебницата се стичаше от тялото £, събираше се зад нея и се
издуваше като чифт големи бели криле. Софи усещаше собствената си аура да
пропуква и пълзи по кожата £, а щом погледна към Цагаглалал, откри, че чертите
на старицата се размиват зад бледа мъгла. Също като Вълшебницата, тя бе
обвита в бяла роба. Когато сведе поглед, Софи със сепване видя, че самата тя
носи дълга сребриста роба, която я покриваше от шията до глезените. Ръцете £ се
губеха в дългите, издуващи се ръкави.
– Маретю. – Почти бях забравила, че този човек съществува, докато не се появи
един ден в книжарницата ни – продължи Пернел. Докато говореше, двете £ ръце
бяха притиснати към главата на съпруга £ и ефирни струйки от зелената £ аура се
точеха от плътта £ и се издигаха във въздуха, за да се пукнат като мехури. – Беше
сряда – спомням си го така ясно, като че ли се е случило вчера, – защото това бе
единственият ден в седмицата, когато не бях с Никола в книжарницата. Не се и
съмнявам, че Маретю умишлено е избрал този ден, за да хване съпруга ми сам.
Когато се прибрах вкъщи, намерих книжарницата затворена, макар че бе ранен
следобед и на запад още бе светло. Никола бе в задната стая. Тя грееше от
светлина – по всички повърхности имаше наредени свещи с всякакви размери. Бе
сложил дузина от тях на една маса, около малък правоъгълен метален предмет.
Това беше Сборника, Книгата на Авраам Мага, и когато го видях за първи път,
светлината се отразяваше в корицата му и той блестеше като миниатюрно слънце.
Още преди Никола да отвори уста да ми каже какво е, аз вече знаех. Никога по-
рано не го бях виждала, но знаех как ще изглежда.
– Маретю – рече Цагаглалал и кимна. Сълзи се стичаха по сбръчканите £ бузи. –
Сборника беше у него.
– Откъде знаеш? – прошепна Софи, макар че още докато задаваше въпроса,
отговорът се оформяше в ума £.
– Защото аз му го дадох – каза Цагаглалал и аурата £ припламна за миг.
И споменът се стовари върху Софи като удар.
Небеса , раздирани от мълнии , земя , бълваща огън , огромни плочи се
отчупват от пирамидата... а сивооката млада жена подава обкована с метал
книга на мъжа с куката...
Софи отстъпи със залитане от масата и образите избледняха.
Стаята бе леденостудена и всичко започваше да се покрива с блестящ слой
скреж. Част от аурата на Пернел бе плъзнала по пода, издувайки се като мъгла,
докато останалата пулсираше като огромни бели криле над раменете £. Някои от
нишките се виеха надолу по ръцете £ и се омотаваха около пръстите £, преди да
пропълзят по черепа на Никола като гърчещи се червеи.
– Бях дете, когато Маретю ми каза, че съпругът ми и аз ще станем пазители на