обкована с метал книга. Щяхме да сме последните в дълга редица от хора, пазещи
този безценен предмет. Той каза, че книгата съдържала всичкото знание на света...
но когато я видях за първи път, реших, че не може да е вярно. В нея имаше
толкова малко страници. Как може всичкото знание на света да се съдържа в
двайсет и една страници? Едва много по-късно двамата с Никола започнахме да
разкриваме тайните на Сборника и неговия вечно менящ се текст.
– Не можехте ли да го разчетете? – попита Софи и дори не се изненада, щом
осъзна, че говори на същия език като Пернел.
– Не. Започнахме да го разбираме чак след повече от две десетилетия. – Кожата
на Пернел сияеше на леденобялата светлина. Върху опакото на ръцете £ се
виждаше мрежа от розови вени и светлината се бе събрала в зелените £ очи,
лишавайки ги от цвят, така че тя приличаше на сляпа. – Накрая всичко, което
Маретю ни бе казал, се сбъдна... – Тя въздъхна и в ледения въздух се образува
голям облак бяла пара. – Накрая остана само едно пророчество.
– Кажи ни, Вълшебнице – рече Цагаглалал. Нейната собствена аура сега
обгръщаше тялото £ в одежда, която изглеждаше египетска, и под набръчканата £
кожа Софи зърна красивата млада жена, каквато е била някога.
– Маретю ми каза, че ще дойде ден – в далечното бъдеще, във все още
неназована земя, – когато и съпругът ми, и аз ще сме близо до смъртта. – Гласът
на Пернел бе тих и безстрастен, но по бузите £ имаше сълзи. – Никола ще умре
пръв, а два дни по-късно и аз ще го последвам.
Софи премигна и сребърни сълзи потекоха по бузите £. Не можеше да си
представи какво е да живееш със знанието за собствената си смърт. Дали би било
ужасяващо или напълно освобождаващо?
– Маретю ме попита какво бих направила, ако можех да задържа съпруга си жив
за още един ден. И аз му отвърнах...
– Всичко – прошепна Софи, без да се усети, че го изрича на глас.
– Всичко – съгласи се Пернел. – Без отварата за безсмъртие ми остават може би
два дни живот. – Аурата £ грейна по-ярко, крилете £ се уголемиха и докоснаха
тавана. – Маретю каза, че не мога да спася скъпия си Никола, но мога да му даря
още един ден живот, ако... му дам един от моите.
Софи ахна.
– Ти би направила същото за брат си – каза Пернел без колебание.
Софи потрепери, когато нещо ледено плъзна по гръбнака £. Цената на любовта
бе... всичко.
Вълшебницата премести поглед от Софи към Цагаглалал, а после отново към
момичето.
– Искам вие двете да ми помогнете да прехвърля част от аурата си на Никола.
– Как? – прошепна Софи.
– Трябва да ми дадете вашите аури.
Глава двадесет и трета
Едно от нещата, с които Скатах се хвалеше най-много, бе, че никой затвор не
може да я удържи и че никой неин приятел няма да бъде затворен против волята
му. Но сега започваше да разбира, че затворът на Дану Талис е различен.
– Мисля – рече Скати, – че може би имаме проблем. Истински проблем.
Девата-воин стоеше на входа на груба пещера, изсечена в стената на кратера на
действащ вулкан. Пещерата бе нейната килия.
През дългия си живот Скатах бе попадала в затвор десетки пъти. Но никой не
приличаше на този. Бяха я затваряли в смъртоносни Сенкоцарства, бяха я
изоставяли на пустинни острови и я бяха зарязвали да се оправя сама в някои от
най-затънтените и опасни кътчета на Земята. Тя се бе измъквала от кошмарната
крепост Елмина15 в Гана и от замъка Иф16 в Средиземно море.
Скати се огледа. Стотици пещери осейваха високите стени на кратера. В повече
от половината имаше затворници, а другите бяха пълни с гниещи кости и останки от
дрехи.
Девата-воин впери поглед в издигащата се вимана. Металната £ миризма за
кратко разпръсна мириса на сяра. Тя спря пред входа на една друга пещера и
Скатах видя как Жана скочи от кораба в килията. Втори кораб се спусна в кратера
и спря почти точно срещу нея. Куполът му се отвори и Сен Жермен бе избутан в
една пещера. Безсмъртният се изтупа, после видя нея и Жана. Махна им и Скати
също му махна. Сен Жермен събра длани пред устата си и извика, но бученето
отдолу заглуши думите му. Той сви рамене с елегантно движение и изчезна в
пещерата... за да се покаже миг по-късно, клатейки глава.
Скати се пъхна в собствената си пещера, за да я изследва. Килията £ – а тя
предполагаше, че и другите са същите, – представляваше по-скоро ниша,
отколкото пещера. Бе толкова ниска, че едва £ позволяваше да стои изправена, и