ако... – започна той, а после млъкна.
Вирджиния Деър седеше на подвижното мостче. Беше се облегнала на една ръка,
изпънала напред мръсните си боси нозе. В лявата си длан държеше дървената
флейта. Беше я опряла леко до устните си, но ако от инструмента излизаха някакви
звуци, Джош не можеше да ги чуе през плискането на вълните в дървените
подпори. Безсмъртната беше вир-вода и около кръста £ имаше омотани
водорасли. Дългата £ мокра коса бе отметната назад, което я правеше да
изглежда невероятно млада. Тя погледна надолу към Джош и се усмихна. После
посочи към залива с флейтата си.
– Добра работа, между другото. Страхотно се справи.
– Откъде знаеш, че аз го направих? – попита Джош и бузите му поруменяха леко
от комплимента.
– Прекалено е фино за английския доктор – ухили се Деър. – Дий щеше да
призове мълния или да пресуши целия залив. Той не познава значението на думата
сдържаност.
– Можеше да ни помогнеш – промърмори Дий, надигайки се в задната част на
лодката.
– Можех – каза Деър. – Но предпочетох да не го правя.
– Не бях сигурен дали ще те видя пак – рече Джош. – И изобщо не съм си
помислял, че ти отново ще видиш флейтата си – добави той, кимвайки към
инструмента.
Вирджиния завъртя небрежно флейтата в лявата си ръка.
– О, двете с нея сме стари приятелки. Ние сме... свързани. Винаги ще мога да я
намеря. А тя винаги ще се връща при мен. – Деър се усмихна отново. – Нереидата
допусна грешката да се опита да свири на нея. Никой освен мен не може да
използва тази флейта. – Лицето на безсмъртната се изопна и усмивката £ изведнъж
стана жестока. – Да речем, просто че Нерей вече има четирийсет и девет дъщери,
вместо петдесет.
– Убила си я, така ли? – попита Джош. Трудно му беше да повярва, че
младоликата жена, седнала на края на пристана, е убийца.
Вирджиния завъртя пак флейтата и за миг на Джош му се стори, че дочува
призрачно ехо от песента на нереидите.
– Ние двете откраднахме песните £, гласа £. Сега тя е няма; никога повече няма
да пее... и ще е безполезна за Нерей – довърши Деър, почти весело. После се
засмя и флейтата повтори звука, макар че изобщо не бе близо до устните £.
– Но не си използвала аурата си, нали? – попита бързо Дий, докато излизаше
неуверено от лодката. Посегна надолу и Джош му подаде каменните мечове
Екскалибур и Жуайоз.
Деър се изправи грациозно на крака и потупа Дий по рамото с дървената си
флейта. За миг в следобедния въздух затрептяха откъси от нехармонична музика.
– Не, докторе. Нямаше нужда да използвам аурата си. Моята флейта е като
твоите мечове – древна, вечна и стихийна, – само че те могат да се използват само
за унищожение и убийство, а тя е по-фин инструмент. Може дори да създава живот.
– Вирджиния се обърна и се изкачи по подвижното мостче, насочвайки се към една
каменна стена с часовник и табела, на която с бели букви на кафяв фон пишеше
„Остров Алкатраз“. Спря до часовника, обърна се, затвори очи и вдигна лице към
слънцето. – Хубаво е.
Джош препаса другите два каменни меча на гърба си – Кларент и Дюрандал – и
се качи по мостчето.
– Лодката остана без гориво – повтори той, докато вървеше след тях. –
Заседнали сме тук.
– Не и докато имаме мечовете – извика Дий през рамо и гласът му отекна слабо в
празното пристанище. – Ако бяхме готови да разкрием местоположението си,
можехме да ги възпламеним с помощта на своите аури и да ги използваме, за да
създадем портал до всяко място... – Гласът му изведнъж се понижи до шепот. –
...и до всяко време на тази планета. – Той спря, като поразен от мълния.
Очите на Вирджиния се отвориха рязко.
– Докторе?
И Джош, и Деър видяха как цветът се оттича от лицето на безсмъртния,
оставяйки го болнаво бледо, със синкави устни. Тъмните кръгове под очите му
придобиха цвят на стари синини. Джош и Деър се спогледаха разтревожено.
– Докторе? – извика го пак Вирджиния. – Посегна да докосне внимателно ръката
му. – Джон, добре ли си?
Дий премигна веднъж, после втори път, но макар че гледаше право във
Вирджиния Деър, бе ясно, че не я вижда.
– Джон – каза Вирджиния със следа от тревога в гласа. Отдръпна ръката си, а
после го зашлеви силно през лицето.
Дий залитна назад и притисна длан към бузата си, където се бе появил червен
отпечатък от пръстите на Деър. Когато погледна към Вирджиния, очите му бяха