– Марс. Събуди се.
Не искаше да се събужда, защото това му носеше болка, но по-лошо от болката
бе осъзнаването, че е затворник и ще си остане такъв до края на времето. А когато
бе буден, страданията му напомняха за времената, когато човеците бяха започнали
да се страхуват от него и да го мразят.
– Събуди се.
– Марс... Марс... Марс...
Гласът – или пък бяха гласове – бе настоятелен, дразнещ и смътно познат.
– Събуди се!
В своя затвор от кост, дълбоко в Парижките катакомби, Древния отвори очи. За
миг те бяха яркосини, преди да запламтят в червено.
– Сега пък какво? – изръмжа той и гласът му отекна в шлема, който никога не
слизаше от главата му.
Срещу него стояха мъж и жена, които приличаха на човеци. Бяха високи и стройни,
силно загорялата им кожа контрастираше с белоснежните тениски, бели джинси и
гуменки. Жената носеше тъмната си коса подстригана ниско по черепа, докато
главата на мъжа бе гладко обръсната. Очите и на двамата бяха скрити зад еднакви
широки слънчеви очила.
Те ги свалиха едновременно. Очите им бяха яркосини, зениците представляваха
мънички черни точици. Дори през болката от своята непрестанно горяща и
втвърдяваща се аура, Марс Ултор си ги спомни. Те не бяха човеци; бяха Древни.
– Изида3? – изсъска той на древния език на Дану Талис.
– Радвам се да те видя, стари приятелю – каза жената.
– Озирис4?
– Търсим те от много дълго време – добави мъжът. – И ето че те намерихме.
– Виж само какво ти е причинила тя – прошепна Изида, явно разстроена.
Вещицата от Ендор бе затворила Марс в тази килия, сътворена от череп на
създание, което никога не бе бродило по земята. Но това не £ бе достатъчно: тя
измисли още едно мъчение. Накара аурата на Марс да гори непрестанно и да се
втвърдява върху кожата му като лава, бликаща от земните недра, обричайки го на
вечна агония под тежката кора.
Марс Ултор се изсмя; смехът му прозвуча като ръмжене.
– От хилядолетия не бях виждал никого, а сега май отново съм популярен.
Изида и Озирис се разделиха и минаха от двете страни на това, което приличаше
на голяма сива статуя, застинала, докато се опитва да се надигне. Долната
половина на тялото на Марс, до кръста, бе потънала дълбоко в земята, която Дий
бе превърнал във втечнена кост, а после я бе втвърдил наново, улавяйки го в
плен. От протегнатата лява ръка на Древния се спускаха белезникави сталактити, а
в гърба му бяха вкопчени вкаменените фигури на противните сатири Фобос и
Деймос, раззинали паст. Зад Древния имаше дълъг правоъгълен каменен плинт,
където той бе лежал необезпокояван в продължение на хиляди години. Сега
дебелата плоча бе разцепена надве.
– Знаем, че Дий е бил тук – рече Изида.
– Да, той ме откри. Изненадан съм, че ви е казал къде съм – изграчи Марс. –
Двамата се бихме. Точно той ме заклещи в земята.
– Дий не ни е казвал нищо – рече Озирис. Стоеше зад Марс и щателно изучаваше
статуите на сатирите. – Той ти измени. Измени на всички ни.
Марс изсъска от болка.
– Изобщо не трябваше да му се доверявам. Той ме помоли да Пробудя едно
момче със златна аура.
– А после го използва, за да призове Коатликуе в това Сенкоцарство – прошепна
Изида.
Червено-черен дим блъвна от очите на Марс Ултор. Спазъм разтърси тялото му и
големи парчета от втвърдената му аура се отчупиха и паднаха само за да бъдат
заменени моментално от нови. Сухият въздух замириса на опърлено месо.
– Коатликуе! Аз се бих с Архонтката последния път, когато тя се развилня из
Сенкоцарствата – изпъшка той през болката от горящата аура. – Загубих мнозина
добри приятели.
Жената в бяло кимна.
– Всички сме загубили приятели или роднини, убити от нея. Докторът някак си е
открил къде се намира и я е призовал.
– Но защо? – избуботи Марс. – В това Сенкоцарство няма достатъчно Древни, за
да утолят апетита £.
Озирис почука по гърба на Древния, сякаш опитваше здравината му.
– Смятаме, че е искал да я пусне из Сенкоцарствата. Ние обявихме Дий за утлага
заради многобройните му провали. Сега той иска да си отмъсти и съществува
опасност неговата мъст да унищожи всички Сенкоцарства, а накрая и този свят.
Дий се опитва да погуби всички ни.
Изида и Озирис бяха описали пълен кръг около Древния и сега стояха отново
срещу него.
– Но ние тръгнахме по дирята от неговата воня и успяхме да проследим пътя му
дотук... до теб – каза Изида.