рече меко Атон.
– В такъв случай какво говори това за мен? – изръмжа Анубис.
Атон се извърна от ниската стена, опасваща покрива, и стъпи на първото ниво от
огромната висяща градина на царския дворец. Не искаше да казва на Анубис, че
наистина започва да прилича на кучеглавите чудовища, които бе създал преди
хиляда години.
– Ела с мен – заповяда той.
Градината на покрива – Лунната градина – бе разделена на седем кръга, всеки с
различен цвят и пълен с различни видове растения. Атон навлезе в първия кръг,
придърпа тежкото наметало по-плътно около себе си, затвори очи и вдиша
дълбоко. В този кръг, който опасваше целия покрив на двореца, растяха лотоси –
над хиляда различни вида, събрани от всички краища на земята, – и той можеше да
различи всеки един от тях по характерния му аромат.
– Малки братко, нищо не бива да се случи на нашите гости – каза Атон, като
вложи в гласа си известна властност. Знаеше, че Анубис е напълно способен да
действа зад гърба му. – Те ще бъдат нахранени и напоени. Няма да бъдат
разпитвани – това е нещо, което ще свърша лично.
– Дали това е мъдро, Атон?
Без да се обръща, Господаря на Дану Талис каза тихо:
– Не ме предизвиквай отново, малки братко. Помни какво стана с другия ни брат.
Ще правиш каквото ти кажа, без да задаваш въпроси. Ако нещо се случи с нашите
гости, ще те държа лично отговорен. – Той се обърна рязко и успя да зърне
присмехулното изражение на лицето на брат си. – Мислиш, че съм станал слаб,
нали? – попита меко Атон.
Анубис закрачи напред. Носеше дълга ризница без ръкави, която стигаше почти
до коленете му. Тя се развяваше около него, докато вървеше, и краищата на
сплетения метал косяха нежните лотосови цветове в близките лехи. Той падна на
едно коляно пред Атон и сведе глава.
– Виждал съм те да се сражаваш с Предтечи и Архонти. Преследвал съм Земни
господари заедно с теб. Ти управляваш империя, която се простира от хоризонт до
хоризонт, от полюс до полюс. Само глупак би помислил, че си страхлив или слаб.
– Тогава не бъди глупак! – Атон се наведе да хване мускулестото рамо на брат си
и го вдигна на крака. Зениците на плоските му жълти очи се стесниха от кръгове до
хоризонтални линии. – Това, което пропусна да кажеш, е, че всички тези дела са
извършени преди много време. Не съм тръгвал на битка от осемстотин години.
– Защо да се бием, когато имаме анпу да се бият вместо нас? – попита
треперливо Анубис, мъчейки се да запази гласа си безизразен, макар че в очите му
припламна страх.
– Мислиш, че животът тук ме е размекнал – продължи Атон, като че ли не го беше
чул. – Мислиш, че Промяната ме е отслабила – добави той, а после пръстите му се
стегнаха върху рамото на брат му, притискайки нервите, и го повалиха отново на
колене върху пътеката от кварцови кристали. – А един мекушав, слаб владетел
лесно може да бъде отстранен и заменен с някой по-силен. Някой като теб. Само че
забравяш, братко, че аз имам в града толкова шпиони, колкото са цветята на този
покрив. Знам какво си говорил, знам какво кроиш. – Атон стисна в юмрук ризницата,
вдигна Анубис, замъкна го обратно до ниската стена и го блъсна в нея. – Погледни
надолу – изръмжа той. – Какво виждаш?
– Нищо...
– Нищо ли? Значи си сляп. Погледни пак.
– Виждам хора, смалени от разстоянието. Незначителни хора.
– Незначителни хора, да, но това са моите хора, моите поданици. Не твоите.
Никога няма да бъдат твои. – Атон избута брат си по-близо до ръба. – Ако още
веднъж подложиш на съмнение думите ми, ще те убия. Ако открия, че кроиш
заговор срещу мен, ще те убия. Ако отново кажеш публично нещо за мен или моята
кралица, ще те убия. Ясен ли съм?
Анубис кимна.
– Ще ме убиеш – изломоти той.
Атон запрати Анубис настрани и той се просна в една леха с чисто бели лотоси.
Ароматът им бе толкова силен, че предизвикваше гадене.
– Ти си мой брат и колкото да е изненадващо, те обичам. Това е единственото,
което те опази жив днес. А сега ми доведи мъжа с куката.
20Бог на вятъра, бурята и огъня в митологията на маите. – Б. пр.
Глава двадесет и шеста
Двамата младежи с мазни коси, облягащи се на стената на „Есмиол Билдинг“ в
Сан Франциско, видяха как грамадният тромав мъж излезе с клатушкане от тясната
уличка отсреща, поспря да възстанови равновесието си и сви наляво по „Бродуей“.
Те обикновено избягваха едрите мъже, както и видимо здравите и добре сложени