младежи, и предпочитаха да обират жени, старци и деца, само че можеха да
направят изключение за някой, който прилича на пиян. Пияниците бяха лесни. Без
да поглеждат един към друг, двамата се отблъснаха от стената и тръгнаха
успоредно с мъжа по отсрещния тротоар.
– Виждаш ли го как ходи? Правили са му операция на тазобедрената става – каза
Лари, неестествено мършав тийнейджър с татуирана паяжина на ухото. – Баба ми
върви по същия начин.
– Или на колянната става – рече приятелят му Мо. Той бе набит и мускулест, и
имаше широкия гръден кош и тясната талия на културист. На дясното си ухо
носеше като обеца позлатен бръснач. – Не може да си изправи краката. Гледай го
колко е голям; бас държа, че по-рано е играл ръгби. Сигурно са му счупили
коляното. – Той се ухили, показвайки уста, пълна с развалени зъби. – Което значи,
че не може и да бяга.
Лари и Мо забързаха по улицата, наслаждавайки се на това как хората извръщаха
очи или се отдръпваха, за да им сторят път. Повечето пешеходци в тази част на
града познаваха репутацията на двамата младежи.
Те изпревариха набелязаната жертва, спряха пред малък козметичен салон и се
загледаха назад по пътя, за да преценят стойността на плячката си. Занимаваха се
с това от дълго време и ограбваха само хора, които притежават нещо ценно.
Всички други бяха ненужен риск и губене на време.
– Едър е – каза Лари.
Мо кимна.
– Много едър – съгласи се той. – Но е стар...
– Хубаво кожено яке за старец – продължи Лари. – Рокерско, в ретро стил.
– Много хубаво. Струва някоя пара.
– И ботушите си ги бива. Изглеждат нови.
– Хубав кожен колан, с голяма тока – рече Мо. – На нея май има нещо като шлем.
За мен е – добави той.
– Хей, не е честно, ти взе часовника на последния.
– А ти подари кожената чанта на онази жена на баба си за рождения £ ден. Квит
сме.
Изведнъж мъжът сви и се заклатушка, без да обръща внимание на минаващите
коли, право към Лари и Мо. Двамата младежи се обърнаха и се зазяпаха във
витрината на козметичния салон, наблюдавайки отражението на пияницата в
стъклото. Сега, когато бе по-близо, получиха по-ясна представа за размерите му.
Беше грамаден и изглеждаше още по-голям заради широките си дрехи: сини джинси
и свободна тениска, която някога може и да е била бяла, но сега бе сива, а върху
нея носеше огромно черно кожено яке с метални капси. Черно-бяла кърпа бе
вързана стегнато около главата му, а очите му бяха скрити зад пилотски слънчеви
очила.
– Това „Рей Бан“ ли са? – попита Лари, мъчейки се да види дали очилата на мъжа
имат характерното лого на дясното стъкло.
– Басирам се, че са менте. Но пак ще ги вземем. Можем да ги пробутаме за два-
три долара на някой турист.
Те се обърнаха, когато мъжът мина покрай тях със скованата си походка.
Сребристо-металните капси на гърба на якето образуваха очертания на шлем,
подобен на онзи на токата на колана му. Една червена и една синя капса
представляваха очите, взиращи се от двете страни на дългия предпазител за нос.
– Този е рокер – каза Лари и поклати глава. – Рокерите създават проблеми.
Мисля, че трябва да го оставим.
– И къде му е моторът? – попита Мо. – Аз пък мисля, че е само един дърт
дебелак, на който му харесва да се облича като мъжага.
– Пак може да е рокер, а дори старите рокери са корави пичове.
– Да, ама ние сме по-корави. – Мо бръкна под тениската си и докосна парчето
оловна тръба, затъкнато в джинсите му. – И никой не е по-корав от нашия малък
метален приятел тук.
Лари кимна неуверено.
– Ще го последваме, но ще го нападнем само ако имаме шанс да го фраснем в
гръб. Навит ли си?
– Навит съм.
Те видяха как мъжът изведнъж кривна вдясно по „Търк Мърфи Лейн“ – тясна
уличка, която свързваше „Бродуей“ с Валехо Стрийт.
– Леле, човече, някои наистина си го просят – ухили се Мо. – Днес е щастливият
ни ден.
Двамата с Лари си плеснаха ръцете и забързаха по „Бродуей“ след мъжа с
коженото яке. Дори нямаше нужда да съставят план. Щяха да нападнат стареца в
тихата уличка, да му задигнат якето, ботушите, колана и парите, ако имаше такива,
а после да хукнат към другия край. Преди да свият по Валехо Стрийт обаче, щяха
да забавят ход до небрежно шляене – „Търк Мърфи Лейн“ излизаше точно срещу
централния полицейски участък. Лари и Мо познаваха улиците в и около китайския
квартал като петте си пръста и щяха да се озоват на няколко пресечки разстояние,