едновременно.
Джош поклати глава.
– Аз няма да ги оставя. Цялата сграда всеки момент ще рухне върху тях.
– Нямаме време за това... – започна Деър.
– Джош! – Аурата на Дий заискри около тялото му – гневът му бе осезаем.
– Не. – Джош отпусна ръка върху омотаната с кожа дръжка на меча в колана си.
Мигновено фоайето се изпълни с богатия цитрусов аромат на портокали и
каменното острие запулсира бавно и равномерно в мътно червеникаво. Джош усети
тръпки, когато топлината потече нагоре по лявата му ръка и по рамото му и се
събра в основата на врата му. Пръстите му се свиха около познатата дръжка: това
бе Кларент, древното оръжие, известно като Меча на страхливеца.
Нахлуха спомени...
Дий , в дрехи от една друга епоха , тича през горящ град , стиснал няколко
книги.
Лондон, 1666-а.
Другата ръка на Джош се отпусна върху меча на десния му хълбок. Хлад се
просмука в плътта му и той моментално разбра името му. Това бе Дюрандал,
Въздушния меч, носен някога от едни от най-славните рицари, които светът е
виждал.
Нови спомени затрепкаха и разцъфтяха...
Двама рицари в блестящи сребърна и златна броня стоят от двете страни
на паднал воин и го бранят от зверовете , които обикалят в сенките наоколо и
дебнат.
Сурова пламтяща ярост изпълни стомаха му.
– Изнесете ги навън – нареди Джош. – Няма да ги оставя да умрат тук.
За миг изглеждаше, че Дий ще му се противопостави, но после английският доктор
кимна и устните му се извиха в усмивка, която не стигна до очите му.
– Разбира се. Прав си. Не можем да ги оставим, нали, Вирджиния?
– Аз мога – каза тя.
Дий се втренчи в нея.
– Е, аз пък не мога. – Той пъхна меча зад колана си и се върна в сградата. – Ти
имаш съвест, Джош – каза Магьосника, докато се навеждаше да хване под
мишниците единия полицай. – Внимавай с нея: виждал съм как добри мъже умират
заради скрупулите си.
Джош с лекота завлачи втория полицай по мраморния под, докато се озоваха
навън.
– Татко ни е учил – мен и Софи, – че трябва да следваме сърцата си и да
постъпваме както смятаме за правилно.
– Баща ти изглежда добър човек – изпъшка Дий. Беше останал без дъх от
усилието да влачи полицая. С Джош положиха двамата мъже зад полицейската
патрулка.
– Може да се запознаете някой ден – каза момчето.
– Съмнявам се.
Вирджиния Деър се бе качила в лимузината, която все още стоеше паркирана на
улицата. Покривът на колата бе застлан с пепел и проблясващ фин слой натрошено
стъкло.
– Трябва да се махаме оттук – веднага!
Дий се пъхна отзад до Деър. Джош извади двата меча от колана си и ги сложи на
пода пред дясната предна седалка, преди да седне на шофьорското място.
– Накъде да карам? – попита той.
Вирджиния Деър се приведе напред.
– Като за начало, просто се махни от Хълма. – Още докато говореше, облак
зеленикав дим изригна от покрива на сградата. Моментално аурите и на тримата
затрептяха – жълта, бледозелена и златна. – Трябва да се измъкнем от този град.
Това е дало сигнал на всички същества по Западното крайбрежие на Америка. Те
идват насам.
Утринният въздух се изпълни със звуците на приближаващи сирени.
– И в това число не включвам полицията – добави тя.
Глава пета
Светът свършваше.
Един мръснобял джип „Уагъниър“, модел 1963-а, се носеше през пейзажа, който
бързо губеше всяка следа от цвят. На шофьорското място седеше Прометей,
огромните му длани бяха вкопчени във волана и го стискаха толкова силно, че
пластмасата и металът се бяха напукали. Зад него бе Пернел Фламел, а Никола
лежеше на седалката до нея с глава в скута £.
Сенкоцарството на Прометей се разпадаше. Небето, синьо като яйце на
червеношийка, бе избледняло до тебеширено; облаците бяха заприличали на
смачкани салфетки, размазани едноцветни петна. В един миг морето бе престанало
да се движи. Вълните бяха замръзнали, синьо-зеленото се бе разтворило до бяло,
преди да се превърне в порой от сив прах, а златистите пясъци и лъскавите
камъчета да придобият вид на изгоряла хартия и угаснали въгленчета. Призрачен
вятър разпръсна пепелта, издигайки я високо във въздуха. Тя се сипеше по
дървета и треви, които вече губеха форма и очертания, и ги обагряше в цвета на
пергамент; цялата растителност избледняваше до жълтеникавото на крехка кост,
преди да се разпадне на тебеширено сив прах.