предпочиташе директния подход. Понякога да се втурнеш право в сърцето на врага
вършеше работа. По този начин бе спасила Жана. Но някои проблеми изискваха по-
деликатен подход. А Скати не се славеше с особена деликатност.
Девата-воин седеше на входа на килията си, провесила крака през ръба, и се
взираше в бълбукащата долу лава. Искаше £ се сестра £ да беше с нея сега. Ифа
щеше да знае какво да стори. Сянката заклати крака напред-назад, удряйки с пети
по стената, и вдигна лице към кръга от небе високо над главата си. До вчера не се
бе сещала за сестра си от много дълго време, а сега два дена подред мислеше за
нея. Явно фактът, че се намира на острова, само на няколко километра от мястото,
където живееха родителите £ и брат £, я караше да мисли за семейството. И макар
че не би го признала пред никого, Скатах се чувстваше ужасно самотна. Ифа £
липсваше. О, бе имала приятели човеци, но те винаги остаряваха и умираха; имаше
много приятели безсмъртни, а семейство Фламел £ бяха като родители – повече,
отколкото истинските £ родители, – но дори и най-старият безсмъртен нямаше
представа какви неща е вършила и на какви места е била. От хилядолетия насам
нямаше с кого да споделя живота си. Жана £ бе близка като сестра, но бе родена
през 1412-а – беше само на петстотин деветдесет и пет години. Скатах бе
прекарала две хилядолетия и половина в земното Сенкоцарство и бе скитала
повече от седем хилядолетия из другите Сенкоцарства. Само нейната сестра-
близначка знаеше какво е да живееш толкова дълго.
Скатах откри, че разсеяно се чуди дали Ифа понякога си мисли за нея.
Съмняваше се; Ифа от Сенките се интересуваше само от себе си.
Къде ли бе тя? Дали още се намираше в земното Сенкоцарство? Скатах затвори
очи и се съсредоточи върху сестра си. В редките случаи, когато бе правила това в
миналото, долавяше бегли проблясъци на места и хора и се чудеше дали се
свързва с близначката си. Но този път нямаше нищо... само пустота. Девата-воин
се намръщи. Беше ли се свързала със сестра си, това ли виждаше Ифа? Скатах
изпитваше натрапчивото чувство, че стои в някакво голямо тъмно място... само че
не бе сама. Тук имаше и нещо друго. Нещо, което се движеше в пустотата. Нещо
голямо, което се хлъзгаше, съскаше и се кикотеше. Нещо старо и зло.
И макар че във вулкана бе непоносимо горещо, Скатах потрепери.
В беда ли беше сестра £? Тази мисъл бе почти невъобразима. Ифа бе не по-
малко смъртоносна от Сянката. Беше бърза и безмилостна, и не изпитваше никакви
чувства към човеците... освен към един: Нитен – Миямото Мусаши. Скати кимна
несъзнателно. Майстора на меча би трябвало да знае къде е сестра £. Може би,
само може би, когато всичко това свършеше – и ако тя оцелееше, – щеше да
отиде при Нитен и да го помоли да предаде съобщение на Ифа. Може би, само
може би, беше време да опитат да се сдобрят.
Скатах се отпусна назад, подпирайки се на лакти, и отново се вгледа в кръга от
потъмняващо небе. Бледосиньото се бе превърнало в лилаво и върху него бяха
заблещукали първите звезди. Те образуваха фигури, които Сянката почти
разпознаваше.
Стресна се, когато една алена точка прекоси небосвода.
Първо – си помисли, че е падаща звезда; после – осъзна, че е вимана, която се
движеше безшумно през небето, озарена от червеното сияние на лавата долу.
Следваше я още една, и още една. Инстинктът £ и изостреното £ чувство за
оцеляване я накараха да се изправи, и тя видя, че от другата страна на вулкана
Сен Жермен прави същото. Той също разбираше, че нещо не е наред. През
последните няколко часа Скатах бе гледала една вимана да влита и излита от
кратера, за да докарва затворници, а после да хвърля в килиите самуни баят хляб
и кратуни със застояла вода. Част от хляба и водата не достигнаха
местоназначението си и паднаха в лавата, но изглежда пилотиращият кораба анпу
не се интересуваше дали затворниците са гладни или жадни.
– Жана! – извика Скатах.
– Виждам ги – извика отгоре Жана д’Арк. Лицето £ се подаде от една пещера
високо над главата на Скатах. – Виждам десет или дванайсет...
Скати примижа към нощното небе.
– Осем... десет... дванайсет – не, тринайсет. Четиринайсет – каза тя накрая. –
Мисля, че са четиринайсет.
Паламед £ махаше от отсрещната стена на кратера. Когато разбра, че е
привлякъл вниманието £, Сарацинския рицар разпери и сви дясната си длан три
пъти.