Никола се усмихна.
– Това може да е всеки – Прометей има много врагове, макар че малцина от тях
са още живи – добави той. – Ами безсмъртният?
– Не съм сигурна, но лицето му ми е смътно познато. – Пернел се намръщи,
мъчейки се да си спомни. – Индианец. Но не е твоят приятел Джеронимо – рече тя
бързо.
– Не съм си го и помислял – каза Никола, като избърса пяната за бръснене от
брадичката си. – Той никога не би се появил тук в компанията на Тъмни древни. –
Обърна се към жена си и разпери ръце. – Е, как изглеждам?
– Стар. – Пернел скочи от леглото и прегърна здраво съпруга си. Пръстите £
погалиха бръчките по челото му. – Дори бръчките ти имат бръчки.
– Е, все пак съм на шестстотин седемдесет и седем години...
– На шестстотин седемдесет и шест – поправи го тя. – Има още три месеца до
рождения... – започна да казва, но после млъкна. И двамата знаеха, че няма да
доживеят до следващия му рожден ден. Пернел се извърна бързо, за да не може
Никола да види сълзите в очите £, и посочи към купчината дрехи в края на леглото.
– Родителите на близнаците използват тази стая, когато са в града. Тези дрехи са
на баща им. Може да са ти малко големички, но поне са чисти.
– Какво стана с джинсите и тениската ми? – попита Никола.
– Безнадеждно съсипани са. – Пернел приседна на края на леглото и загледа как
съпругът £ се облича. – Един ден, Никола, имам те само за един ден.
– Много неща могат да се случат за един ден – каза той тихо, докато си слагаше
една бежова риза. Яката £ бе прекалено широка, а ръкавите стигаха до върховете
на пръстите му. Пернел ги нави, докато той закопчаваше ризата, а после взе
нефритения скарабей от масичката до леглото. Беше го вързала на кожена връв и
Никола наведе глава, за да може да го окачи на врата му. Тя притисна с длан
скарабея към тялото му. Никола постави своята длан върху нейната. Аурите им
запращяха в зелено и бяло и стаята се изпълни с острия аромат на мента.
– Благодаря ти – каза той простичко.
– За какво? – попита тя.
– Че ми даде още един ден.
– Не го направих заради теб – каза Пернел с усмивка. – Причините ми бяха
съвсем егоистични.
Той повдигна вежди в безмълвен въпрос.
– Направих го заради себе си. Не исках да живея и един ден без теб.
– Все още не сме мъртви – напомни £ той. После я хвана за ръцете. – Хайде, да
вървим да видим какво са намислили Древните. Долу е подозрително тихо.
– Това е, защото всички са в ужас от Цагаглалал. Знаят коя е. – Пернел помълча
за момент, после се поправи. – Знаят какво е.
Глава тридесет и девета
– Време е за шоу – промърмори Били Хлапето. Потупа Джош по рамото и посочи
към моста „Голдън Гейт“.
Момчето бе приседнало на един нисък камък на западния бряг на Алкатраз и
гледаше едно дълго V върху водната повърхност, което се приближаваше към
острова. Вълната се разби в камъните по брега и във въздуха полетя бяла пяна.
От водата изскочи зеленикаво-черно змиевидно пипало и се размаха за миг, преди
да падне върху сушата. Запълзя потръпвайки по пясъка и камъните, а после
стотиците малки смукала от долната му част се прилепиха към една скала. Появи
се второ пипало, след него – трето и четвърто. Джош преглътна тежко и потрепери.
– Змии.
– Изглеждаш ми малко позеленял – рече Били Хлапето, като приклекна до него.
Джош кимна към пипалата.
– Приличат на змии. А аз наистина мразя змии.
– Аз също никога не съм си падал по тях – призна Били. – На младини ме ухапа
една гърмяща змия. Целият се подух и щях да умра, ако Черния ястреб не ми бе
помогнал.
– Ако зависеше от мен – каза бързо Джош, – на света нямаше да има никакви
змии.
– Напълно те разбирам.
Джош потрепери. Макар че бе юни, откъм залива духаше остър вятър, а водните
капчици, пръскащи по лицето му, бяха ледени. Той обаче знаеше, че му е студено
не само заради времето. Във въздуха витаеше почти осезаемо зло. Древно зло.
– Някога срещал ли си този Не... Нер...
– Нерей – каза Били.
– Срещал ли си го по-рано?
– Чувал съм за него, но до днес не го бях срещал. Всъщност не съм имал много
вземане-даване с който и да било Древен или Потомък в Запада. Дий и Макиавели
са първите наистина стари европейски безсмъртни, с които се запознах. – Той
отметна няколко дълги черни кичура от лицето си. – Гледам си моята работа и
изпълнявам задачи за господаря си Кетцалкоатъл. Тичам по разни поръчки и му
служа като телохранител при редките му пътувания до града. Ходил съм в някои от