близките Сенкоцарства с Вирджиния, за да търся приключения, но повечето от тях
бяха близки копия на нашия свят и рядко попадахме на чудовища. – Той посочи с
палец назад към затвора. – Никога не съм виждал твари като тези.
– Ето го, идва – промълви Джош. Повърхността на водата се накъдри и той се
стегна, очаквайки някакво змиевидно чудовище с пипала. Вместо това от вълните
се подаде изненадващо нормална мъжка глава с гъста къдрава коса, полепнала по
черепа. Лицето бе широко, с изпъкнали скули и яка челюст, покрита с гъста брада,
която бе усукана в два стегнати кичура с вплетени в тях водорасли.
– Морския старец – прошепна Били. – Древен.
– На мен ми изглежда съвсем нормален – започна Джош, но тогава Нерей се
надигна и момчето видя, че долната половина на тялото му се състоеше от осем
октоподски пипала. Само че нещо не изглеждаше наред. Три от огромните
израстъци завършваха с разкъсани чуканчета, а по средата на челото му имаше
грозно петно от изгорена плът, покрита с мехури. Древния носеше елек, изплетен от
кафяви и зелени водорасли, а на гърба му бе привързан каменен тризъбец. Джош
се закашля, а Били изтри насълзените си очи – чистият солен въздух се бе
изпълнил с вонята на отдавна умряла гниеща риба и гранясала китова мас.
– Нерей – извика Дий, крачейки към водата. – Време беше. Чакахме те.
Морския старец опря човешките си ръце на скалата и се усмихна на Дий,
показвайки уста, пълна с малки заострени зъби.
– Самозабравяш се, човеко. Аз не съм твой подчинен. – Гласът му бе лепкав и
бълбукащ. – Освен това съм гладен – добави той.
– Това е празна заплаха и ти го знаеш – сопна се Дий.
Нерей не му обърна внимание.
– Я, какво имаме тук... – Древния вдигна поглед към Макиавели и Били, после към
Вирджиния и накрая към Джош. – Безсмъртни и един Златен, дошъл да сложи края
на света. Както бе предречено във Времето преди времето. – Той се вгледа в
Джош и аурата на момчето лумна, за да образува защитна ризница около тялото
му. – А ти... ти си същият, какъвто те помня – каза той.
Джош направи опит да се изсмее.
– Никога през живота си не съм ви виждал, господине.
– Сигурен ли си? – попита Нерей.
– Убеден съм, че щях да помня – каза Джош, доволен, че гласът му не трепери
прекалено силно.
– Казаха ми, че ще изпълняваш моите нареждания – прекъсна ги Дий.
Нерей го пренебрегна и вместо това се обърна към Макиавели.
– Време ли е?
Италианецът кимна.
– Време е. Водиш ли го?
– Водя го. – Морския старец премести поглед от Макиавели към Дий, а после пак
към италианеца. – Кой иска да контролира Лотан?
– Аз – каза бързо Дий и пристъпи напред.
– Разбира се, че искаш – избълбука Нерей. Едно пипало се отлепи от скалата и се
стрелна да се увие около китката на Магьосника, след което го дръпна напред.
Безсмъртният нямаше време дори да извика. Вирджиния се хвърли напред с
флейтата в ръка, но един поглед на Нерей я възпря. – Не бъди глупава. Ако го
исках мъртъв, щях да го отмъкна от тази скала и да нахраня с него дъщерите си. –
Зад него дузина зеленокоси нереиди се подадоха от водата, отворили усти, за да
покажат острите си като на пирани зъби. – Между другото, двамата с теб ще си
уредим сметките за онова, което стори одеве. Аз съм много привързан към
семейството си.
– Не си първият Древен, който ме заплашва. – От жестоката усмивка лицето на
Вирджиния Деър погрозня. – А ти знаеш какво се случи с предишния.
Миризмата на гниеща риба се усили. Били и Джош се закашляха и се дръпнаха
назад. Вирджиния отметна глава и вдиша дълбоко.
– Ах, как обичам миризмата на страх.
Нерей се обърна пак към Дий.
– Имам малък подарък за теб – каза той и сложи в дланта му нещо, което
приличаше на дребно яйце, покрито със синкави жилки. После сви пръстите на
доктора върху него и едно от пипалата му се уви около юмрука на английския
безсмъртен, за да го затвори здраво. – Каквото и да правиш – рече Нерей, – не
бива да отваряш ръката си. После стисна силно и се чу отчетливият звук на пукаща
черупка.
– Защо? – попита Дий. А после ахна и очите му се изцъклиха от болка.
– О, да – избълбука пак Нерей, показвайки зъбите си в свирепа усмивка, –
изглежда, Лотан те хапе.
Дий потрепери, но не каза нищо, впил сивите си очи в лицето на Древния.
– Смел си, това ти го признавам – рече Нерей и усмивката му се разшири още