повече. – Казват, че ухапването на Лотан било по-болезнено от ужилване на
скорпион.
Докторът бе пребледнял като мъртвец, с широко ококорени очи. Капки жълта пот
избиха на челото му и въздухът завоня на сяра.
– Мислех... – изрече той през стиснати зъби. – Мислех, че ще е по-голям.
Били погледна към Джош и му намигна.
– И аз така си мислех.
– Ще бъде – изсмя се Нерей. – Само трябва първо да се нахрани с малко кръв. –
Вече цялото тяло на Дий потръпваше бясно. Той се опита да освободи лявата си
ръка, но още едно от пипалата на Нерей се бе увило около предмишницата му. –
След като вкуси от кръвта ти, той ще бъде обвързан с теб. Ще можеш да го
контролираш. Но трябва да действаш бързо. Лотан е като еднодневките; има много
кратък живот. Ще разполагаш с не повече от три-четири часа, преди да умре. –
Пипалата на Древния пуснаха ръцете на Дий и той добави: – Това обаче би
трябвало да е достатъчно, за да започне разрушението на човешкия град.
Джош видя как Морския старец пропълзя обратно по камъните и се плъзна в
хладните зелени води на залива. Около него се подадоха женски глави със
стелеща се като водорасли зелена коса. Древния се обърна назад и впи поглед в
момчето. Намръщи се, сякаш се опитваше да си спомни нещо, но после поклати
глава и се потопи във водата. Една по една нереидите също изчезнаха.
Вирджиния Деър се втурна напред и хвана олюляващия се Дий. Кожата на
Магьосника бе пепелява; лявата му длан все още бе здраво стисната, но измежду
пръстите му се процеждаше кръв и те бяха посинели.
– Помогнете ми! – извика Вирджиния.
Били мина по камъните и подхвана Дий през кръста, за да го задържи прав.
– Държа го.
– Да го преместим горе на скалите – каза Вирджиния.
– Не! – изрева Макиавели. – Чакайте. – Той си проправи път между хлъзгавите
камъни и застана пред Дий. – Джош, ела да ми помогнеш.
Без да се замисли, Джош слезе по камъните и застана до италианеца.
– Гледай внимателно – каза Макиавели. Вдигна ръце и около дланите му се
образуваха две метални ръкавици. – Можеш ли да повториш това?
– Лесна работа. – Джош протегна ръце и соленият въздух се изпълни с цитрусов
аромат. Върху пръстите му изникнаха златни ръкавици.
– Хвани ръката му – нареди Макиавели – и не го пускай, каквото и да става. – Той
погледна към Вирджиния и Били, които стояха от двете страни на олюляващия се
Магьосник. – Готови ли сте?
Двамата безсмъртни се спогледаха и кимнаха.
– Джош?
Момчето също кимна, хвана лявата ръка на Дий и я изпъна напред. Сярната аура
на Магьосника засъска и запращя на мястото, където златните ръкавици докоснаха
плътта му, но ароматът на портокали бе по-силен от вонята на развалени яйца.
Макиавели обърна ръката на Дий с дланта нагоре и внимателно разтвори пръстите
му. В шепата му лежаха останките от счупената черупка, а между парченцата
стоеше Лотан.
– Прилича на гущерче – каза Джош, привеждайки се да го види по-добре.
Създанието бе миниатюрно, не повече от два-три сантиметра на дължина, с четири
крака, зелена кожа и дълги хоризонтални линии по тялото. – Като изключим главите
– добави той. От тялото на Лотан растяха седем еднакви глави върху къси шии.
Всички те бяха впили малките си кръгли усти в плътта на Дий и смучеха шумно
кръвта му.
– Ако не знаех как стоят нещата – каза тихо Били Хлапето, – щях да реша, че
Морския старец си прави някаква шега с нас. – Той кимна към дребното
гущероподобно създание. – Няма да вдъхнем кой знае какъв ужас с това.
– О, Били – каза простичко Вирджиния. – Какво правиш, когато искаш нещо да
порасне?
Американецът я изгледа неразбиращо и сви рамене.
Вирджиния поклати глава, явно разочарована, че той не знае отговора.
– Просто добавяш вода.
Създанието вдигна седемте си мънички главици, когато Макиавели внимателно го
отдели от окървавената длан на Дий. Замята се диво, заврещя като новородено
котенце и главите му се нахвърлиха да хапят ръцете на италианеца, стържейки с
острите си зъбки по твърдите му аурални ръкавици.
– Мръсна гадинка – промърмори Макиавели. Държейки Лотан в протегнатата си
ръка, безсмъртният го пусна в локва вода, събрана между камъните в краката му.
– А сега какво? – попита Били.
– Сега ще бягаме – каза Макиавели.
Глава четиридесета
Маретю и Атон тичаха в тесен тунел. Стените бяха от полирано черно стъкло, а по
тях имаше гравирани надписи на хиляда мъртви езика, които се виеха и