Выбрать главу

повече. – Казват, че ухапването на Лотан било по-болезнено от ужилване на

скорпион.

Докторът бе пребледнял като мъртвец, с широко ококорени очи. Капки жълта пот

избиха на челото му и въздухът завоня на сяра.

– Мислех... – изрече той през стиснати зъби. – Мислех, че ще е по-голям.

Били погледна към Джош и му намигна.

– И аз така си мислех.

– Ще бъде – изсмя се Нерей. – Само трябва първо да се нахрани с малко кръв. –

Вече цялото тяло на Дий потръпваше бясно. Той се опита да освободи лявата си

ръка, но още едно от пипалата на Нерей се бе увило около предмишницата му. –

След като вкуси от кръвта ти, той ще бъде обвързан с теб. Ще можеш да го

контролираш. Но трябва да действаш бързо. Лотан е като еднодневките; има много

кратък живот. Ще разполагаш с не повече от три-четири часа, преди да умре. –

Пипалата на Древния пуснаха ръцете на Дий и той добави: – Това обаче би

трябвало да е достатъчно, за да започне разрушението на човешкия град.

Джош видя как Морския старец пропълзя обратно по камъните и се плъзна в

хладните зелени води на залива. Около него се подадоха женски глави със

стелеща се като водорасли зелена коса. Древния се обърна назад и впи поглед в

момчето. Намръщи се, сякаш се опитваше да си спомни нещо, но после поклати

глава и се потопи във водата. Една по една нереидите също изчезнаха.

Вирджиния Деър се втурна напред и хвана олюляващия се Дий. Кожата на

Магьосника бе пепелява; лявата му длан все още бе здраво стисната, но измежду

пръстите му се процеждаше кръв и те бяха посинели.

– Помогнете ми! – извика Вирджиния.

Били мина по камъните и подхвана Дий през кръста, за да го задържи прав.

– Държа го.

– Да го преместим горе на скалите – каза Вирджиния.

– Не! – изрева Макиавели. – Чакайте. – Той си проправи път между хлъзгавите

камъни и застана пред Дий. – Джош, ела да ми помогнеш.

Без да се замисли, Джош слезе по камъните и застана до италианеца.

– Гледай внимателно – каза Макиавели. Вдигна ръце и около дланите му се

образуваха две метални ръкавици. – Можеш ли да повториш това?

– Лесна работа. – Джош протегна ръце и соленият въздух се изпълни с цитрусов

аромат. Върху пръстите му изникнаха златни ръкавици.

– Хвани ръката му – нареди Макиавели – и не го пускай, каквото и да става. – Той

погледна към Вирджиния и Били, които стояха от двете страни на олюляващия се

Магьосник. – Готови ли сте?

Двамата безсмъртни се спогледаха и кимнаха.

– Джош?

Момчето също кимна, хвана лявата ръка на Дий и я изпъна напред. Сярната аура

на Магьосника засъска и запращя на мястото, където златните ръкавици докоснаха

плътта му, но ароматът на портокали бе по-силен от вонята на развалени яйца.

Макиавели обърна ръката на Дий с дланта нагоре и внимателно разтвори пръстите

му. В шепата му лежаха останките от счупената черупка, а между парченцата

стоеше Лотан.

– Прилича на гущерче – каза Джош, привеждайки се да го види по-добре.

Създанието бе миниатюрно, не повече от два-три сантиметра на дължина, с четири

крака, зелена кожа и дълги хоризонтални линии по тялото. – Като изключим главите

– добави той. От тялото на Лотан растяха седем еднакви глави върху къси шии.

Всички те бяха впили малките си кръгли усти в плътта на Дий и смучеха шумно

кръвта му.

– Ако не знаех как стоят нещата – каза тихо Били Хлапето, – щях да реша, че

Морския старец си прави някаква шега с нас. – Той кимна към дребното

гущероподобно създание. – Няма да вдъхнем кой знае какъв ужас с това.

– О, Били – каза простичко Вирджиния. – Какво правиш, когато искаш нещо да

порасне?

Американецът я изгледа неразбиращо и сви рамене.

Вирджиния поклати глава, явно разочарована, че той не знае отговора.

– Просто добавяш вода.

Създанието вдигна седемте си мънички главици, когато Макиавели внимателно го

отдели от окървавената длан на Дий. Замята се диво, заврещя като новородено

котенце и главите му се нахвърлиха да хапят ръцете на италианеца, стържейки с

острите си зъбки по твърдите му аурални ръкавици.

– Мръсна гадинка – промърмори Макиавели. Държейки Лотан в протегнатата си

ръка, безсмъртният го пусна в локва вода, събрана между камъните в краката му.

– А сега какво? – попита Били.

– Сега ще бягаме – каза Макиавели.

Глава четиридесета

Маретю и Атон тичаха в тесен тунел. Стените бяха от полирано черно стъкло, а по

тях имаше гравирани надписи на хиляда мъртви езика, които се виеха и